„ЛЮЦКАН ГОРИ В ЧЕРВЕНИ ПЛАМЪЦИ“. ПОЕМА

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 41, 1991 г.
„ЛЮЦКАН ГОРИ В ЧЕРВЕНИ ПЛАМЪЦИ“. ПОЕМА
Йовков обича своя герой, но го иронизира за поетическите му напъни. Между обекта на трагични обстоятелства и художествено претворяващия ги субект има разлика. С това спорът ми с Иван Груев приключва. Нямам намерение да оборвам квалификациите му за критическата ми компетентност. Предположението, че Владимир Янев със свои думи е предал внушеното му от Георги Янев, е чиста клевета, литературен донос. Няма човек, няма институция, няма обстоятелства, които да ме заставят да кажа на черното бяло. Но аз съм благодарен на Иван Груев. Той ми дава възможност да защитя не себе си, а поезията. Да предупредя за опасността от кръвосмешението с политическата злободневност. Подобно кръвосмешение ражда уроди тогава, когато примитивно разбираната идеология и примитечно създаваната словесност заживеят в симбиоза. При тази симбиоза не са от значение различията в социално-политическите цветове – винаги се достига до сивото, независимо дали негови автори са Орлин Орлинов или Николай Колев – Босия. Интересно – двамата горят по различен начин в червени пламъци, а поемките им излизат сиви. Може би поради липсата на сиво поетическо вещество?! А такова вещество е необходимо – това е дарбата. Дарбата не се дава даром, тя е по-скоро мъчител на своя притежател, но е щастие и шанс за нас – нецелунатите от бога. Ще се откажем ли от щастието и шанса си, превръщайки поезията в слугиня на политиката? Но това означава да я затворим в клетка, откъдето тя, ако не избяга, ще умре. Поробената поезия е мъртва поезия! И въпреки това опитите да се пороби поезията продължават. Ясно е защо – който владее поезията, владее душата на народа. Изкушението е огромно и всички диктатори, всички бездарници са обладани от него. /Интересно е да се помисли не е ли всяка диктатура въплъщение на бездарието?!/ Но поезията, както и народната душа, не може да се завладее със сила. Съблазни поета, купи го, обгради го с внимание, с почести и признание – той вече няма да е поет. А и няма смисъл да правиш всичко това – там някъде, далеч от двореца, все още нечут от никого, шепне стиховете си онзи, който едва ли ще бъде купен. Той гори сред истинските пожари на душата си, а не сред бутафорно-милозливите червени пламъци. Той не върви след събитията, а ги създава. Той е събитието! Това събитие жадувам като критик и в негово име няма да се откажа от презрението си към всички лъжепророци. Аз съм за толерантност към опитите на когото и да е в изкуството, за правото на всеки да търси себе си в него, но не и за разпиляване на духовния ни капитал чрез евтини хвалебствени операции. Та този духовен капитал е нашата единствена, нашата истинска свобода! Уви, свободата винаги е била заплашена от вманиачени политици и лирици. Едните искат да я превърнат в роб на умозрителното си до критинерство, другите – в роб на умопомрачителното си филистерство. Едните искат да преживеят свободата, другите – да я преживят. Затова поемата „Люцкан гори в червени пламъци“ им е особено скъпа – тя е гаранция за тяхната вечност или поне за тяхната необходимост днес. И все пак тази поема няма нищо общо с изкуството. Тя не е „значителен литературен факт в Стара Загора през последните години“. В поезията няма Стара или Нова Загора, а годината й е винаги първа. Като начало на ново летоброене.
Владимир ЯНЕВ
Бележка на редакцията: За литературно-критическата си книга „Живея и препрочитам“, издадена от „Христо Г. Данов“ през 1990 г., Владимир Янев беше удостоен тази пролет с националната награда за критика на приключилите наскоро литературни дни „Южна пролет“ в Хасково. Критическите пристрастия на автора са свързани изцяло с поезията – от Ботев до Добромир Тонев, от Лилиев до Иван Вълев, от Пенчо Славейков до Тодор Чонов. Поздравяваме нашия сътрудник Владимир Янев за високата национална награда за критика и му пожелаваме нови творчески успехи. „Съвремие“