Малко познатата история за Цана Козинарова, българаката от Клисура, извършила чутовен подвиг

Подвигът на българката е използван от писателя Георги Караиванов в романа му “Боримечката”, където героинята е наречена Ана. Поради това днес тя е известна повече с литературното си име, отколкото с рожденото си Цана.

Автор: доц. д-р Петър Ненков

Всеки народ има своите героини в борбата за свобода и социален прогрес, които благослови. България роди и откърми в мрачните векове на робството такива светли имена като легендарната Райна княгиня, Сирма войвода и баба Тонка Обретенова.

Сред тях е и това на великомъченицата на българската свобода от каменна Клисура – Ана (Цана) Козинарова. Името ѝ едва ли говори нещо на широката читателска аудитория, пък и на историците, които живеят извън пределите на Розовата долина. Но то отдавна се е превърнало в символ на саможертвата на една млада жена в страшните и славни дни на Априлското въстание от 1876г.

Ана е родена през 1840 г. в Клисура и се задомява рано с Никола Козинаров, на който родила четири мъжки рожби. В дните на Априлското въстание през 1876г., по време на Клисурската република, ръководена от местния революционен комитет “Братя Самуилови “, начело с Никола Караджов, тя споделила съдбата на всички клисурки, които редом с мъжете си се готвели за великото народно дело.

Леела куршуми, пълнела фишеци, събирала храни, шиела четнически униформи и въстанически знамена. Когато Боримечката изпробвал на хълма над селото своето черешово топче и черковните камбани забили тревожно, тя изпратила своя мъж на позициите на Зли дол, за да брани селото от налитащия башибозук.

Ана и съпругът ѝ Никола живеели близо до Черковската махала на Клисура. Възползвайки се максимално от факта, че в други селища на Карловския край не избухнало въстание, на 26 април жестокият карловски спахия Тосун бей събрал двехилядна орда от башибозуци и нападнал Клисура.

Въстаниците успешно отблъснали със залпове първия юруш на башибозука, Легендарният Нейчо Калъча свалил с изстрелите си няколко знаменосци от щаба на Тосун бей и това малко отрезвило настървените османлии.

След кратко съвещание, обаче, те решили да разделят силите си и да обкръжат въстаналото село. Това решило изхода на неравния бой. Башибозукът обходил по фланговете въстаническите позиции и с едновременен удар, от север и от юг, успял да ги пробие.

Със смразяващи кръвта викове, турците нахлули в непокорното село и започнали да палят, грабят и безчинстват в долния му край. Това накарало обезумелите от ужас хора да нарамят по една бохча, да хукнат и да се спасяват по пътя през Върлишница за съседното село Копривщица.

Зълвата на Ана Козинарова – Ана Гуджелеева, като я видяла, че още стои на двора с четирите си деца и се чуди какво да прави, я подканила настойчиво да я последва. Ана обаче се подвоумила, защото мъжът ѝ, който бил на позицията, ѝ бил заръчал да не мърда от дома им без него.

Когато видял, че обстановката станала неконтролируема и врагът нахлул в селото, той ѝ пратил хабер по пратеник да се спасява с децата им. За зла участ пратеникът паднал убит още в началото на боя и така не могъл да изпълни заръката на Никола Козинаров.

Най-голямото момченце на Ана и Никола било на единадесет години, а най-малкото било току-що родено и само на 16 дни. В суматохата най-голямото дете тръгнало да бяга с леля си и братовчед си Методи. Усетила липсата му, Ана Козинарова хукнала след него и близо до къщата на баща си Хаджи Бальо, го настигнала и върнала обратно. От мъжа ѝ нямало ни вест ни кост.

В трагичните мигове на горест и покруса, когато озверелите османлии наближили къщата, тя разбрала, че смъртта е единственият и достоен изход. Тогава събрала на двора около себе си, като пиленца, своите невръстни рожби и започнала да им говори, че ще се наложи да извършат нещо страшно.

Трите ѝ по-големи момченца Иванчо, Цанко и Петърчо я слушали онемели и уплашени. Ужас късал сърцето на майка им. Писъците на озлочестени жени и на закланите деца и старци се впили като смок в сърцето ѝ. Нямало съмнение, че страшното идело.

Куршумите на турците свистели над покривите на къщите и се забивали зловещо в тях. Съдбоносният час настъпил и тя не бивало да чака повече. Когато пламнала съседната къща на Койови и се чул сподавеният вик на умъртвените ѝ стопани, Ана осъзнала какво я очаква, ако попадне жива в лапите на зверовете в човешки образ, затова решила – да предпочете смъртта пред позора и безчестието. Като чула, как башибозукът сипе люти закани и разбива портата ѝ, за да се втурне като глутница свирепи псета вътре, тя притиснала силно до себе си и целунала през сълзи момчешките главици.

Миг преди да полетят към нея с кръвясали очи, възрадвани от своята плячка, турците били изумени. С ръцете, с които хранила, повивала и люляла своите деца, Ана ги хвърлила в страшното и дълбоко гърло на кладенеца. След тях, прегърнала пеленачето, в бездната полетяла и тя.

Кладенецът, в който намират смъртта си отчаяната майка и четирите ѝ невръстни деца

Подвигът на Цана Козинарова е използван от писателя Георги Караиванов в романа му “ Боримечката”, където героинята е наречена Ана. Поради това днес тя е повече известна с литературното си име, отколкото с рожденото си име.

Сестра ѝ кръщава своя син, роден след Освобождението, на Цана. Това е известният лекар Цанко Труфчев, който в началото на 20 век завършва с отличие медицина в Русия и дълги години работи там. Към края на своя живот се прибира заедно със семейството си в България и става лекар на Клисура.

Саможертвата на Ана Козинарова рядко се среща в аналите на световната история и по своя смисъл тя се родее със саможертвата на 40-те калиакренски девойки и с подвига на Спас Гинев и Кочо Честименски, които в обсадения от турците храм на Перущица, в дните на Априлското въстание през 1876 г., собственоръчно отнели своя живот и живота на своите жени и деца, за да не попаднат живи в ръцете на оскотелия башибозук. Непокорни приживе, свободни в смъртта!

Подвигът на Ана Козинарова се извисява като един недосегаем Еверест, който ни изпълва с гордост и почит към тази великомъченица на българската Свобода.

И както казва легендарният полковник Борис Дрангов: „Две смърти няма! Без една – не може!”