Мисли за милосърдието

Една сутрин на път за работа невзрачна сива кола ме засече на кръстовището. Сепнах се и натиснах клаксона. Шофьорът – невзрачен, сив като колата си човечец, ме напсува и отпраши със сивата си таратайка. Включих радиото, за да заглуша обидата, и чух подробностите на убийство, извършено по особено жесток начин. И заваляха черни новини… Изключих го и ме връхлетя вълна от яростни клаксони, че се бях забавил няколко секунди на светофара… Разтреперан и вбесен, натиснах газта, за да отида навреме в клиниката и да лекувам осем часа нещастни хора – със знания, умения и опит, и най-вече със състрадание и милосърдие, както са ме учили, както го чувствам, както поначало трябва да се лекува. Точно в този момент не знаех как ще го направя. По-точно нямах никакво желание да разговарям, камо ли да лекувам когото и да е. Същото чувствах и по време на рапорта. После влязох в болничната стая, заслушах се в оплакванията на болните и забравих уличната случка. На връщане от работа си я спомних. Спомних си и че много хора ми бяха благодарили този ден…

Често се връщам към тази сива случка. Ако шофьорът беше мутра, щях да му простя – от него друго не се очаква, но не мога да си обясня яростта и злобата у един невзрачен редови сив човечец, който мъкне, като всеки един от нас, сивото си ежедневие и поради контакта с трудните и сивите неща би трябвало да познава грозотата на черното в живота…

Тази и други подобни случки ме карат все по-често да си мисля, че все по-малко са нещата, които ме карат да се чувствам горд. Ярките примери от детството – история, герои, Възраждане, представи за красота, надежди, идеали…, се топят в талазите на черната хроника, жълтите новини, чалга културата, реалити и шоу програми, политическите пререкания… Пословичната индивидуалност на българина надскача крайна възможна точка, зад която е безподобният егоизъм на борещия се да оцелее в джунглата дивак. И възникват въпросите: защо, какво, как… И най-вече – докога? И има ли надежда нещо да се промени в този безумен, абсурден свят?

Като лекари се борим за всяка клетка, всяка капка кръв и всяка секунда,

подарен на болния живот, а виждаме от екрана военачалници, които с едно повдигане на веждите избиват хиляди и после се извиняват, че видите ли, бомбата паднала погрешка на някакъв пазар и убила няколко жени и толкова деца… Но какво да се прави – вдигат безразлично рамене обезумелите военни – случват се подобни неща, все пак е война, а не новогодишно парти! Или пък – пиян прегазва на спирката няколко деца и още толкоз старци. Ще го задържат двайсет и четири часа и ще го пуснат, за да успокои съвестта си с още няколко ракии. Защо да се мъчи човекът в затвора, все пак си е човек, и той си има гражданските си права – разбирай да пие и да гази…

Тези случки затвърждават мнението ми за безнадеждност и усещането, че живеем в обезумял, абсурден свят, в който няма място за надежда.

И изведнъж, като свещица в тъмнината, проблесна нещо, с което се сблъсках наскоро. Член съм на комисията, която разглежда документите за безплатно лечение на болни, нуждаещи се от скъпоструващи лекарства – около 2500 лева на месец, години наред, нещо, което почти никой не може да си позволи не само в България, но и в света. Запознах се с двадесетина деца, лекувани със средства, събрани от „Българската Коледа”. Всеки, дарил един, два или три лева, бе помогнал на тези деца да се чувстват здрави, а родителите им – щастливи… Ако не беше „Българската Коледа”, децата и родителите нямаше да имат този шанс.

И втората свещичка в мрака – концертът по набиране на средства за децата от Хаити. В началото на концерта си помислих: „Ще издържи ли българинът този тест?…” Отговорът за мен беше: „По-скоро не, няколко хиляди и толкоз…” Като започнаха да се сменят цифрите с набраните до момента средства, първо се сепнах, после се учудих, накрая се замислих. Синът ми, който е на десет години, няколко пъти набра номера, аз и жена ми също… Ние тримата бяхме една трошица от тези, които стояха зад цифричките, които се премятаха като палави хлапаци в долния десен ъгъл на екрана.

И си спомних епопеята по спасяването на българските евреи в най-черния момент на войната; случката, която ми разказа една колежка на майка ми – еврейка, качена със семейството ù на конските вагони, и съседите, които им носели бохчи с храна и мляко и бедна старица, която ù подала една свещица и един кибрит, нямала какво друго да им донесе, – За да си запалите свещичката и да ви бъде светло, защото – казала тя – там където отивате, може да бъде тъмно… Спомням си друг мой пациент евреин, който оставил всичките документи и бижута в един куфар на съседа си, единственият човек, на когото можел да разчита, между другото съседът му бил националист и бранник, и след войната пациентът ми получил непокътнати всичките си вещи и ми каза: „…особени хора сте вие, българите. Тук съм се родил и не мога да ви разбера…”; спомних си и българските медицински сестри и лекари от Българския медицински корпус по време на войната, които еднакво са лекували ранените от едната и от другата страна на бойното поле – всеки, който е бил докаран, е бил лекуван, без значение какъв е бил цветът на униформата и пагонът на войника…

Образите на спасените деца от „Българската Коледа”, скачащите по екрана цифрички, надскочили половин милион за два-три часа, синът ми с мобилния телефон в ръка, заслушан в гласа отсреща, мисълта за нашите лекари и сестри от Българския медицински корпус ми действат целебно. И си мисля – все пак надежда има…

Публикуван във в. „Словото днес“, бр. 7 (674), 25.ІІ.2010 г., год. ХVІ, стр. 4

credoweb.bg