Мнение – ОТКЪДЕ ДОЙДЕ ОТЧУЖДЕНИЕТО

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 31, 1991 г.
МНЕНИЕ
ОТКЪДЕ ДОЙДЕ ОТЧУЖДЕНИЕТО
Деформациите в икономическата и социалната сфера, родени от тоталитарната система, не са пощадили нашите души и поведение. Днес мнозина не се интересуват от съдбата на предприятието, в което работят, от съдбата на селището, в което живеят. Но това е нормално чувство за всеки безразличен човек, което определя неговото отношение и към работата, и към родния край. Възпитанието и преди всичко голямото преселение от селото към града доведоха до отчуждението помежду ни. По-точно е да се каже, че това са факторите, докато отчуждението беше посято от ненормалните обществено-икономически отношения след 9 септември 1944 г. процесът започна с разпадането на големите фамилии, в които живееха по три поколения. Градът вече не можеше да предложи покрив на такава голяма челяд. (А може би се целеше разделяне на поколенията, за да се превъзпитават по-лесно поотделно?) В повечето малки панелни жилища едва се сместваше четиричленното семейство, а старите родители – сами или по двама, бяха обречени на самота. Миграцията беше една от причините да се засили отчуждението между старото и младото поколение, между родителите и нас, децата. Селото изоставаше видимо с годините и увеличаваше противостоенето, с което растеше отчуждението между хората. И макар че селските хора, идвайки в града, пренесоха душевността и взаимоотношенията си, много скоро те се размиха в социалистическия начин на труд и бит. А близки ли сме в собственото си семейство? И тук отчуждението се е настанило трайно. И как да не се отчуждим, как да се познаваме ние, съпрузите, децата, когато се прибираме вечер в своите кутийки-домове, натоварени с по две-три мрежи в ръце, изнервени от чакане по опашки и спирки, с децата от детската градина. Прибираме се в жилището-хотел единствено за да преспим, обременени от семейните и трудовите си грижи. колко време ни остава да общуваме със семейството, с децата си? Основната грижа и време за родителите остава за прехраната и семейния бит и на практика нямаме свободно време за разговори с най-близките си хора. Казват, че родителите не разбирали децата си и обратно. Но всичко това е отчуждение. И то благодарение на нашия вечерен контрол и възпитание, които ние, разпънати между печката и мивката, раздаваме раздразнено на собствените си деца. В тази обстановка на напрежение не може да се почувствуваме приятели и да разговаряме помежду си като нормално семейство, защото все времето не стига, и се чудим откъде се навъдиха толкова много деца престъпници, деца без жал за ближния, че им липсва милосърдие и възпитание. И те като нас, родителите, се развиваха в идеологизирания колектив на детската градина, училището, занималнята, пионерската организация или с ключ на шията – в безпризорния колектив на улицата. Резултатите от това възпитание са налице и всички плащаме данък за създаването на тези деца старци по житейски опит. Дали са само невъзпитани? Мисля си, че е по-точно да се каже, че това е отчуждение, което се е настанило враждебно и трайно в детските им души. Трагичното е, че се е загубила границата и ненормалното приемаме за нормално отношение към близките и по-малко близките нам. не знам дали всеки от нас се е замислил какви са взаимоотношенията в семейството, със съседите, с колегите? струва ми се, че те почиват на консуматорска основа, на базата „ти на мене, аз на тебе“, което за жалост определя нашето поведение и начин на общуване. Отчуждението роди и равнодушието. за да се съхраним в надпреварата за насъщния, станахме равнодушни. Равнодушни един към друг, към всички и всичко, което се нарича наша среда. Не ни боли болката на този, който е до нас. „Я не сакам на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле.“ Това също е резултат и реакция на 45-годишното противопоставяне на партийни членове срещу безпартийни, привилегировани срещу непривилегировани, номенклатурни кадри срещу останалите, интелигенти срещу работници, града срещу селото и т.н. И страшното е, че този начин на мислене ще се преодолее трудно. Ако искаме да станем отново нормални хора с нормално поведение, трябва да се поогледаме и да преоценим собствените си взаимоотношения с другите до нас и гледайки да виждаме, слушайки да чуваме, за да не останем слепи и глухи за идното.
Люба СТОЯНОВА