Проф. Момчил Дойчев е написал тази статия точно преди 8 години – на 28 септември 2014 година. Оказва се, че нито тогава, нито досега, няма медия, която да я е публикувала. Правим го ние с разрешение на автора, защото сме убедени, че ако статията навреме беше видяла „бял ден“, заблудените, може би, щяха да са по-малко. Неинформираните, щяха да бъдат навреме информирани, а вероятно и руската пропаганда нямаше да е толкова ефикасна. Не знам дали, ако я публикуваме всеки ден в следващите 6 месеца, ще има поне част от ефекта, който би имала преди 8 години. Но пък може да пробваме.
Фашизмът – последният окоп на комунизма
„Фашистите на бъдещето, ще наричат себе си антифашисти“.
Уинстън Чърчил
75 години след началото на най-унищожителната война в световната история човечеството е изправено пред ново военно предизвикателство. Руската агресия в Украйна поставя света пред сериозна заплаха от война с непредвидими последици. Причините за агресивната политика на днешна Русия обаче за някои изглеждат необясними. Десетилетия след разпада на СССР нашата цивилизация наивно бе повярвала, че студената война е свършила и мирът в Европа е вечен и непоклатим. Но причините за реставрацията на авторитаризма в Русия се коренят не само в контрадемократичната вълна заляла света след 2001 г. Причина е и това, че 70 години след победата над националсоциализма и фашизма те се възродиха на най-неочаквано за мнозина място – в бившите комунистически страни и най-вече в Русия.
Това неочаквано преображение има обаче дълга история.
Комунизмът е по-ранна, по-висша и по-суфистицирана форма на насилие и по-примитивна (като идеология и практика) форма на фашизъм, или по-точно той е интернационал-социализъм, който бавно и постепенно се изражда в националсоциализъм. И двете идеологии имат за цел установяване на световно господство чрез един тоталитарен режим. И в двете идеологии главният враг е капитализма, буржоазията (т.е. гражданското общество) и демокрацията.
Всъщност общото между фашизма и комунизма започва да се разбира още от началото на 20-те години, когато Мусолини завзема властта в Италия. Пролетарският бард Владимир Маяковски радостно приветства новопоявилия се съюзник против капитализма и буржоазията:
„Товарищи фашисты, милости просим.
Вместе власть буржуев сбросим.
Фашисты и большевики – пролетарии-братья.
Крепите над миром красные объятья.
Пролетарии, стройтесь в единую линию
Сегодня командуют Троцкий и Муссолини.
Красное знамя борьбы пролетариев.
Сегодня развернуто от России до Италии.“
Още по-крепка става дружбата между сталинския СССР и хитлерова Германия. В това няма нищо чудно – политическите им режими са сходни – тоталитарни и мракобесни. Особено след като Сталин се разправя с интернационалното крило в болшевишката партия (представяно предимно от евреи) той си спечелва признателността на антисемита Хитлер. При подписването на пакта за ненападение между Хитлер и Сталин, който поставя основите за започване на Втората световна война, Рибентроп вдъхновено пише на Хитлер как в Москва се чувства „както сред стари бойни другари“. Но още от 30-те години немски летци, танкисти и моряци се обучават в бази в СССР. След пакта за ненападение СССР започва да снабдява ускорено Германия с всички стратегически суровини, за да може Германия да започне война срещу западните демокрации – стомана, мед, алуминий, молибден, нефт, жито. Стратегията на Сталин е двете воюващи групировки взаимно да се изтощят и в подходящия момент СССР да влезе във войната за „освобождаването на Европа“. Този „гениален“ план е провален от Хитлер, който с изпреварващ удар на 22.06.1941 г. унищожава за няколко седмици струпаните на германската граница и готвещи се за атака съветски войски.
След разгрома на националсоциалистическа Германия никак не е случайно ,че националсоциализмът е сведен до по-малкия си брат – фашизма. Фактически той има по-малко общо с фашизма, отколкото с по-големия си брат – комунизма. Това става по простата причина, че трябва да се прикрият техните общи левичарски И социалистически корени. Все пак връзката се разбира дори от комунистите-интелектуалци в страните от Източна Европа. В България комунистът-философ Бернард Мунтян (издал събраните съчинения на Маркс на български) и негови колеги от Философския факултет правят паралели между комунизъм и фашизъм още след 1956 г. Десетилетие по-късно в книгата си за тоталитарната държава друг философ –марксист Желю Желев, отхвърляйки комунистическите догми и вече прикрито, но публично прави аналогия между политическия режим на фашизма и комунизма. Във Франция Франсуа Фюре описва комунизма и фашизма като братя близнаци в културологичен аспект. В САЩ Хана Арент описва общите социокултурните черти на хитлеровия и сталинския социализъм. В психологически аспект проф. Асен Игнатов в Западна Германия описва фашизоидния характер на късния комунистически манталитет. Това навсякъде е свързано с известна либерализация на режима – все пак комунизмът е много по-мракобесен от фашизма!
След 1989 г. крахът на комунизма не остави за дълго празно поле – на мястото на комунистическата идеология се появи посткомунистическия национализъм, който трябваше да запълни идеологическия вакуум. Дори главният редактор на „Газета виборча“ Адам Михник нарече национализма „последен окоп на комунизма“. Оказа се обаче че има още един последен окоп. Тай се появи след 2000 г. с утвърждаването на Путин като посткомунистически авторитарен лидер в Русия. Обикновеният национализъм вече се бе провалил – и в Централна Европа, и особено в бивша Югославия, където режимът на Милошевич претърпя провал. В Русия мястото на комунизма бе успешно заето от една смес от национализъм и православен фундаментализъм, на основата на шовинизма и расизма. Възстановяване на авторитарния режим след идването на власт на Путин постепенно пренесе вътрешната агресия срещу демокрацията и демократите в Русия навън – към съседните страни, наречени цинично „близка чужбина“. Това намери израз с агресивната война срещу Грузия през 2008 г., анексията на Крим и агресията срещу Източна Украйна през тази година. Както се казва – „апетитът идва с яденето“.
Така постепенно довчерашните НАЙ-ОТЯВЛЕНИ комунисти в Русия (но и нашите, които по традиция следват руския „пример“) постепенно се превръщат в нацисти и фашисти.
Причините за постепенното преображение на комунистите в нацисти и фашисти може да се търси по няколко направления. В икономически аспект това е осъзнаване на предимствата на нацистката корпоративно-олигархична икономика пред комунистическата, която е в хронична криза на дефицита. Икономическата либерализация на посткомунистически режим като китайския напр. го доближава, въпреки културната специфика, до капиталистическата пазарна икономика, но и до икономическа система на Шахт. Осъзнаването, че икономическата система на социализма не работи се осъзнава от главния комунистически идеолог Ленин още през 1922 г. (в признание пред Армънд Хамър!) Но най-близка икономическа система до комунистическата е нацистката. В нея формално частната собственост запазена, но фактически държавата определя основните приоритети на развитието. Фактически става дума за един олигархично-корпоративен модел, който е икономически много по-целесъобразен, в сравнение с комунистическата командна икономика.
От друга страна довчерашните комунисти също като нацистите и фашистите вярват, че вътрешната политика се изразява само в отношения от типа на „Приятел-враг“ и „Кой – кого“. Що се отнася до външната политика те вярват, че нациите (религиите или расите) са в постоянен конфликт до „окончателната победа“. Логиката е – ние сме добрите, а всички останали – лошите. Сега добър е Путин, „лоши“ са американците, европейците, евреите, турците и т.н.
На трето място по традиция и комунисти , и нацисти обвиняват капиталистическите либерални демокрации в създаването на социално неравенство и класови конфликти – „неравенството“ и „лошите богати“ според тях са продукт на либералната демокрация. Това че в България, да не говорим за Русия, няма никаква либерална, а фасадна демокрация тях не ги интересува. В посткомунистическа България няма капитализъм, а олигархично-корпоративен модел, антитеза на капитализма – най-вече на законността и изобщо спазването на правилата. Оттук и демокрацията е фасадна, а не либерална. Още повече , когато нямаме реално разделение на властите, политическият плурализъм е ограничен до множество партии, а медиите са под контрола на посткомунистическото задкулисие и организираната престъпност.
На четвърто място фашизираните комунисти отхвърлят индивидуалната отговорност и частния интерес като двигатели на прогреса. Държавата трябва да контролира основните отрасли на икономиката – частната инициатива трябва да е ограничена, но не от закона, а от властимащите. Това става като се организира корпоративно- олигархичен монопол над правителствените решения във всички икономически отрасли и контрол над труда чрез продажни синдикати – с други думи повтарят се основни елементи от т.нар. „корпоративна държава“ на Мусолини.
На пето място в посткомунистическото общество Партията още в началото на промените назначава и уволнява „капиталисти“ (тоест временни управници, които имат за основна задача да пълнят касата на Партията (тази, която управлява, а тя винаги е била производна на предишната Партия, оставаща скрито на власт) . Така частната собственост и пазарната икономика не са гарантирани и съществуват само номинално.
В същото време новоизлюпените от болшевизма фашисти хвърлят огън и жупел по господството на някакъв митичен неолиберален модел у нас – пазарът ни бил „свободен“? За какъв свободен пазар може да се говори след като за всяка стопанска дейност е необходимо официална, или корупционна санкция на правителството или на местната власт?
В още по-драстични форми този корпоративно-олигархичен фашистки по същество модел съществува в Русия. Мракобесната комунистическа идеология бе сменена с още по-мракобесна православно-фундаменталистка – нещо като православен фашизъм. Не случайно Путин твърди, че православието е много по-близо до исляма, а не до западното християнство (което е обявено за главен идеологически враг на руското православие). Гьобелсовата пропаганда в Русия процъфтява – Русия отново е заобиколена само с врагове, но руският народ под ръководството на Путин отново е станал „велик“ щом може да предизвиква за война целия цивилизован свят (т.е. нещо като късна версия на Хитлеристкия месианизъм!). Опозицията е забранена и унищожена – виждаме как действа новия путински режим в движение и с размах. Президентът сменя собствениците на „частните“ руски корпорации когато си поиска , а ако някой олигарх има и неблагоразумието да не е съгласен с него го праща в затвора. В същото време медиите са изцяло под контрола на Кремъл, а най-непокорните журналисти и интелектуалци направо се избиват от контролирания от ФСБ (т.е. КГБ) криминалитет.
Този авторитарен държавен властови модел се ползва, също като режима на Хитлер, с широка обществена подкрепа. Той не случайно е наречен от своите критици „нашизъм” – от пропутинското младежко движение ”Наши”, съчетаващо и свързващо много елементи от ранната болшевишка с нацистката и фашистката символики, от (НАцизма и фаШИЗМа) – факелни шествия, барабанен строй, краен национализъм и ксенофобия, расистки атаки срещу националните малцинства в Русия и др.)
Всички тези факти дават основание да смятаме, че едва ли тези, които наивно вярват, че днешна Русия не представлява заплаха за България са прави. В Русия се е възцарил един мракобесен авторитарен и агресивен режим от фашистки тип. Всяко отстъпление на цивилизования свят пред предизвикателствата на този режим ще разширяват неговите агресивни апетити. Крайно време е да кажем на фашизираните руски и български комунисти:
“NO PASARAN!”
