Categories: Свободна Европа

„Най-напред се чупи прозорецът“. Как Самар от Газа събра цял живот в една чанта и избяга от войната в България

Когато войната започва, тя и семейството ѝ спят. Първото, което прави, е да вземе детето си, чието легло е близо до прозореца. Защото, както казва тя, когато има бомбардировка, най-напред се чупи прозорецът.

Самар Шинино говори от опит. „При всяка война ние сме си в домовете, но сега [израелците] атакуват всичко. Няма безопасно място“, казва тя и добавя, че училищата, джамиите, болниците и улиците също са бомбардирани.

Тя и семейството ѝ пристигат в София на 4 ноември. Самар има българско и палестинско гражданство и е сред първите, напуснали Ивицата Газа от началото на войната.

Военният конфликт в Газа започна на 7 октомври. Тогава Хамас атакува Израел, причини смъртта на над 1200 души, а над 240 бяха взети за заложници.

Хамас, която контролира Газа, е обявена за терористична организация от САЩ и Европейския съюз (ЕС).

Израел отговори на атаката на Хамас с въздушни удари, сухопътна офанзива и блокада на Ивицата Газа. Там живеят над 2 млн. палестинци. От началото на октомври според здравните власти в Газа загиналите са над 10 000 души.

Началото на войната

Самар има три деца – на 7, 4 и 1 години. Тя живее заедно с тях и мъжа си в най-северната част на Ивицата.

Седмица след началото на военния конфликт на нея и семейството ѝ им се налага да се преместят в град Газа, тъй като в района, където живеят до онзи момент, се водят усилени сражения.

„Загубих три от приятелките си заедно с техните семейства и деца. Много е трудно“, казва Самар и добавя, че след започването на войната град Газа е неразпознаваем.

„Аз не можех да позная този град, защото той вече не беше Газа. Всичко беше разрушено. Пресичахме улиците и всичко беше блокирано заради отломките“, разказва тя.

От Газа до България

Още от началото на войната българското посолство в Египет поддържа контакт със Самар и семейството ѝ. На 31 октомври те получават обаждане от техен представител, че границата ще бъде отворена за тях на сутринта.

„Не знаехме дали да тръгнем или не, защото не знаехме точно каква е ситуацията. Казаха, че българите могат да пътуват до граничния пункт в Рафах, но ние бяхме ужасени“, казва тя.

На следващия ден сигналът в Ивицата прекъсва за няколко часа, а те не могат да намерят кола, с която да пропътуват разстоянието от град Газа до Рафах. В крайна сметка успяват и решават да потеглят в последния момент.

Цялото семейство тръгва само с една чанта, а Самар казва, че животът ѝ е останал в Газа.

„Все още си спомням как преминаваме с колата. Карахме толкова бързо. Всички в колата повръщаха, защото беше толкова бързо. Бяхме ужасени, чувайки бомбардировките и просто минавайки така, защото не знаехме какво ще се случи – дали ще оживеем или не“, казва Самар.

Когато пристигат на граничния пункт, вече има стотици хора, които чакат да преминат в Египет. Самар и семейството ѝ са част от списъка с 37 българи, на които е позволено да напуснат Газа като чуждестранни граждани.

„Почувствах се много по-спокойна, когато видях, че има много хора, които чакат на граничния пункт Рафах. Имаше почти 500 души, които трябваше да преминат“, казва тя.

Преминаването отнема няколко часа, а от другата страна на границата ги очаква българският посланик в Египет, който отвежда българите в Кайро. Оттам голяма част от тях поемат за България.

Надежда за бъдещето

Самар и сестра ѝ са родени в България. Те живеят в страната заедно с родителите си в продължение на 4 години, след което се местят в Газа. Един от малкото спомени, останали на Самар от тогава, е къщата на баба ѝ и дядо ѝ.

Няколко пъти след това тя е посещавала България, а тук има и роднини. Заради това, когато войната започва, Самар и семейството ѝ търсят убежище в България. Тя казва, че е много благодарна на българското посолство за помощта и отношението.

В Газа обаче остават много нейни роднини и приятели.

Макар че вече е в безопасност, Самар се надява, че войната в Газа ще приключи скоро. Тя не знае дали все още има дом там, но въпреки това иска един ден да се върне.

„Мисля, че един ден ще се завърна, защото това е моят град. Живяла съм там много години и принадлежа към тази земя“, казва тя.

Arhiv