Нежната ръка на жестокостта

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 65, 1990 г.
НЕЖНАТА РЪКА НА ЖЕСТОКОСТТА
● ЗАЩО И КАК ДВЕ ЖЕНИ – ЕДНА СЪПРУГА И ЕДНА МАЙКА – СТАНАХА УБИЙЦИ
Трудно ми е да си представя какво изпитва една жена, изправена на подсъдимата скамейка да отговаря за убийство – деяние, което е определено от нашия Наказателен кодекс като едно от най-тежките престъпления, насочени против личността. Става въпрос за силата, която изкривява чудовищно вътрешния мир на тази, на която природата е отредила мисията да дарява живот, а не да го отнема. Още повече, когато престъпното деяние е насочено срещу родния син или бащата на невръстните й деца. Такива престъпления се помнят дълго, защото всяко едно от тях крие някаква трагедия.

[ad id=“225664″]

1.
Твърде рано Мара Ангелова поела бремето да бъде майка и съпруга. Омъжила се още като непълнолетна и неизживяното детство сложило своя отпечатък върху семейната атмосфера. Съпругът й – доста буен по характер, често злоупотребявал с алкохол, държал се грубо със съвсем младата си и неопитна жена. Отношенията с годините се изостряли. Мара няколко пъти напускала семейното жилище и отивала при родителите си, но заради двете си де3ца се връщала. Въпреки това положението се усложнявало. С повод и без повод възниквали скандали, които прераствали в жестоки побои. И така, докато една вечер мъжът се завръща отново пиян и се нахвърля върху Маса с обиди и ругатни. През нощта, когато заспал, замислена върху съдбата си, тя решава да се отърве от такъв живот, а това значело да се отърве от съпруга си. Тази мисъл била по-силна от нея. Почувствала, че държи кухненския нож. „Нищо не усещах и като че ли и себе си не усещах. Не знаех какво става с мен” – отекват думите й в съдебната зала. Стискайки здраво ножа в ръцете си, тя дръпва завивката и покрива лицето на мъжа си, защото имала чувството, че я гледа. И вече решила, че това е краят, нанася фаталния удар. В стаята прокънтява викът на смъртно ранения, но тя го слуша, затискайки здраво вратата отвън. И така, докато стоновете му замлъкнали. Дошъл и страхът, но и решението да понесе заслуженото…

[ad id=“263680″]

2.
Докато семейните недоразумения са били причината Мара Ангелова да извърши най-страшното, жестокостта на един син също може да роди омраза и насилие, но в майчиното сърце.
Животът на Тана Жекова преминал само в труд и грижи. Тя и съпругът й отгледали двама сина и биха могли да се радват на спокойствието и старините си. Но не им било писано да е така. По-малкият от тях – Радомир, буен и раздразнителен, в последните години се отдал на системно пиянство. В дома се възцарила непоносима, ненормална обстановка. Скандалите били често явления. Синът не скъпял обидните думи по адрес на родителите си. Бил жесток и брутален – вдигал ръка срещу тях. Майката често ходила кървава и бита да се оплаква на съседите и на милицията. „Тежък беше животът ни. Все ни тормозеше. Питате ли ме какво ми е било? Та той вече не ни викаше майко и татко” – четем в съдебния протокол.
Родителите търпели и преглъщали обидите на развилнелия се син. Понасяли физически и морален тормоз под угрозата за унищожение на някой от тях. Една вечер се случило непоправимото. Синът се върнал в къщи пиян, настроен агресивно, зъл и жесток. Започнал да обижда баща си, но с това не удовлетворил жаждата си за саморазправа с него. Започнал да го бие, съборил го на земята и го ритал. Тогава на помощ се притекла майката. Сега вече синът развихрил своята агресивност и към нея. Нахвърлил се – отначало с юмруци, а след това с дървена тояга й нанесъл удар по главата. Изтръпнала от силната болка и обладана от непознатото за нея чувство на злоба и мъст, изтръгнала от ръцете му тоягата и я вдигнала срещу него. Радомир, като видял майка си цялата обляна в кръв и вдигнала застрашително тоягата, изплашен, побягнал. Решила вече така да запази собствената си неприкосновеност, тя го настигнала и започнала да го удря по главата и тялото и престанала тогава, когато синът й бил вече безжизнен…

Нека оставим съдиите да претеглят на везните на Темида вината на тази майка. Но наказанието, което би овъзмездило обществото за престъпното посегателство, няма да заличи спомена, да облекчи болката, да потуши мъката на тази жена. До края на живота си тя ще носи тегобата на нейната истина, въплътена в думите й. „Не исках да го убивам, но го направих”, ще носи съзнанието, че това е грях, който не може да бъде опростен никога от собствената й майчина съвест.
Веселина КОСЕВА