Неподчинението като съгласие

Това, че пътят към родната ни демокрация е застлан с добри намерения, го разбрахме всички. И го чухме. Паметта обаче инатливо се съпротивлява да изтрие толкоз бързо спомена за един друг път — към кабинетния социализъм в различните му модификации — също застлан с добри намерения. Днес всички сме единодушни , че този път, ако не към ада, е водел и успешно е набутал страната и народа ни в блатото на застоя, в тоталния (не само информационен) вакуум. Пре­пъвайки се в градежа на развитото социалистическо общество, ние мазохистично редяхме тухлите на нравствената деградация, за да празнуваме днес своята духовна нищета и придобита ценностна недостатъчност. Изконни добродете­ли на народа ни се оглеждаха в кривото огледало на системата и се отразяваха пречупени като брониран арсенал от комплекси и синдроми — на неудовлетвореност, вина, покорство, робство на духа. Отглеждахме и угоявахме в душите си коварството на страха, торяхме почвата, лумпенпролетарии и лумпенинтелигенти. Беше времето на големите (и голи) обещания, на големите илюзии, на гаранциите и призивите. И на генералните гениални проекти — все в името на народа и на светлото „утре“. А всъщност беше епохата на голямото мълчание, на голямото търпение и подчинение, на безнадеждните надежди и на покупко-продажбите. Мълчахме и продавахме на безценица труда и таланта си, търпяхме и гледахме как други продават за 30 сребърника съвестта си, подчинявахме се на посредствеността и я издигахме в култ, чакахме обезверени това _„утре“ и от чакане губехме реална представа за времето. Всички ние! А времего на големите покупко-продажби се беше съюзило със системата и предлагаше на борсата на „реалния“ социализъм, общо взето, два модела за оцеляване — „чиста съвест — празни джобове“, и обратното и един-единствен за обезличаване. Нямата вътрешна съпротива през годините ни рушеше и настървяваше. В мъчителния лепкав сън на застоя забравяхме, че сме християни, зачертавахме най висши добродетели и морални принципи на религията си и от атеисти се превръщахме в безбожници. А уж бяхме милосърдни. Привидното външно благополучие ни унифицираше и опустошаваше, а ние представяхме духовното безличие за еталон на национално съгласие. Превърнахме се в нация на образцовия униформен разум, забравили, че не разумната му достатъчност, а неговият диктат над простите човешки сетива ще се обърне в псевдоодобрение и мнимо съгласяване, във фалшива сплотеност и единство. Създавахме псевдосемейства, живеехме в псевдожилища, раждахме полуздрави деца, псевдобитувахме и псевдообщувахме. И не се обичахме като братя, както беше мечтал поетът. Превърнахме ерзаца в единица мярка на просперитет — всякакъв.

[ad id=“225664″]

Днес и преуспели, и оцелели сме еднакво уморени. Но не мълчим. Срещу надигащата се вълна на нова бездуховност, срещу новата демагогия и унижение — в действителното име на народа, част от който сме, и на действителните „братство, равенство, свобода“. Материално и морално застрашени днес, не искаме да бъдем утре само оцелели. Затуй неподчинени, но както никога искрени и истински, рушим с натрупваната през десетилетията земетръсна енергия митове за абсурдни единства, отърсваме сковаващия страх от себе си, разчупваме стереотипи и се разплащаме с илюзии. Сричаме азбуката на своето спасение и пишем, макар и с грешки, нова страница от една нова народопсихология. Необходимо ли е да се превръщаме в апологети, за да доказваме лоялността си към държавата? Когато не сме полюсни в прогнозите си, че днес не трябва общество, изградено на основата на неотменните права на личността – правото на живот, на свобода и щастие. Нима това не е съгласие?

[ad id=“263680″]

Потребни ли са стари догми за мнозинство и малцинство, щом в култ издигаме отделния човек? Необходим ли е плачът по мнимата сплотеност, не можем ли различни в бунта си да изковем единното съгласие? Нима Христос не беше сам в страданието си и неизкупваше сам чужди грехове? Не за себе си, но за всички. Преди години наш писател писа: „Не можеш да намериш пътя към спасението, ако не си извървял до край, поне във въображението си, пътя на страданието.“ Готови сме да изстрадаме своето спасение, готови сме дори да изкупим чужди грехове. Пътят към нашата Голгота е избран. Нищо, че често бива и самотен. Връщане назад няма.

Днес, свободни в избора си, по закъснели с библейските мотиви, изричаме като заклинание: Наш Бог е истината. Аз бих добавила, и обичта!
автор, Д.Панайтова,1990 г.