Неприятни истини за исляма

Отсечените глави в Сирия и Ирак показаха на либералния Запад, че собствената му безгранична толерантност е гибелен капан. Твърди го не някой консервативен християнски проповедник, а един съвременен, либерално настроен холандски писател, който дори обявява себе си за постмодернист. 60-годишният Леон Де Винтер, който е от еврейски произход, не от вчера привлича внимание с провокативните си тези. В едно интервю за списание „Шпигел” той казва например, че е оправдано срещу ислямистките терористи да се използват инструменти, които не отговарят на принципите на правовата държава – като изтезанията или лагера в Гуантанамо. Де Винтер нарича ислямизма „нов тоталитаризъм” и го описва така: „След левия фашизъм на Съветите и след десния фашизъм на нацистите, ислямизмът е новият фашизъм на 21-ви век”. В своя блог, есетата от който често излизат в международната преса, Де Винтер призовава Запада да си припомни онези свои ценности, които му осигуриха водещата роля в света, и да даде отпор на ислямизма. Писателят разсъждава и за мотивацията на джихадистите, които в оргиастично опиянение изнасилват, убиват и грабят, понеже са убедени, че религията им го легитимира. Предлагаме Ви някои от тезите и аргументите на Леон Де Винтер:

Заблудите на Западния свят

„Постепенно ни въвличат в дискусия, която искахме да избегнем. Дискусия, която Западният свят от Просвещението насам малко или повече беше погребал”, пише Леон Де Винтер в обширно есе, публикувано в германския „Ди Велт”. Авторът припомня, че промишлената революция е дала в ръцете ни инструментите, чрез които станахме господари на собствената си съдба – и че въпреки ужасяващите сривове назад към варварството през 20 век, ние продължихме да крачим напред към индивидуализация, секуларизация и благоденствие. „Някъде по този път обаче изгубихме своята бдителност и съзнанието, че трябва да действаме решително винаги, когато бъдат застрашени ценностите и убежденията ни, залегнали в основата на нашия прогрес. Така се роди идеята, че вече нямаме врагове. Просто можехме да си позволим да бъдем нерешителни. Ние дори направихме още една крачка. В срама си от кланетата през 20 век, започнахме да се съмняваме в идеята на Просвещението, която всъщност осигури досегашния ни напредък“, пише Де Винтер.

Според холандския писател, Западният свят вече е достигнал предела на тези свои вътрешни съмнения и изведнъж отново се оказва във водовъртежа на морално-етическите въпроси. „Изведнъж се изправяме очи в очи с идеи и ценности, за които смятахме, че са изчезнали някъде в историческата тъма. Сега явно трябва да говорим за границите на толерантността и свободата на словото. Длъжни сме дори да подхванем тази не особено приятна дискусия за религиите.” През 2014 година такава дискусия изглежда нелеп анахронизъм, смята Де Винтер. Според него освен всичко друго, Западният свят се бои да обсъжда сърцевината на религиите, защото това извиква мрачни спомени от собственото му минало, в което се е ляла толкова кръв заради религията. Пък и никак не му се ще на този Западен свят да се прости с мисълта, че толерантният културен релативизъм не знае граници, саркастично отбелязва авторът.

Какво би казал Мохамед?

Де Винтер припомня, че след 11 септември 2001 въпросният „културен релативизъм” сериозно се е разклатил, но после либералният Запад бързо е успял да изтласка от съзнанието си тревожното съмнение. „Нашите лидери продължиха да повтарят, че ислямът е религия на мира. Те многократно уверяваха неислямския свят, че ислямските терористи нямат нищо общо с исляма, че те довеждат до перверзия една миролюбива религия. Известно време това обяснение работеше. Ала обезглавяванията, на които станахме свидетели в Сирия и в Ирак, вече ни принуждават да изречем някои неприятни истини за монотеистичната религия, наречена „ислям”. Шокът от кадрите с отсечените глави ни тласка към преосмисляне на неговата иначе много впечатляваща традиция“, пише Де Винтер. Според него обезглавяванията просто ни задължават да дадем оценка за централната фигура на исляма – пророка Мохамед. „Та нали днешните убийци твърдят, че действат според неговите напътствия? И че ще обезглавят всички нас, ако не им се подчиним. Какъв план само, а? Дали пророкът Мохамед щеше да възрази срещу този план – или пък щеше да го приветства? Подобно на християнството, и ислямът има една централна фигура, редом с Бог. Но Мохамед изобщо не е някакво хипи като Исус. Мохамед е вожд, мъж, който си служи с огромно насилие и дори с масови убийства, за да постигне целите си. Обективният прочит на Корана показва, че миролюбието на исляма всъщност е миролюбие на преклонената главица. И че ислямът мисли себе си не просто като религия, а като идеологическа програма, с която обществата ще бъдат изцяло реорганизирани”, пише Де Винтер.

Според холандския писател, ислямът е много повече от някаква форма на лична медитация – тази религия иска да преподреди света в съответствие с възгледите на един войнствен лидер от 7-ми век. Де Винтер твърди, че Коранът не оставя място за съмнение по въпроса. С известна самоирония авторът признава, че на съвременен постмодернист като него не му отива да огласява подобни изводи, които веднага ще му навлекат обвинения, че е расист, ислямофоб, едва ли не неонацист. Защото, пише той: „в Европа на културния релативизъм всички религии са равни. И ние непрекъснато се самонавиваме, че монотеистичните религии по природа са миролюбиви”. Според Де Винтер, ако тръгнем да правим разлика между юдаизма, християнството и исляма, на хоризонта веднага изниква призрачната сянка на Освиенцим. И тъкмо страхът от нея ни кара непрекъснато да твърдим, че ислямът е миролюбива религия, тоест – ислямските терористи не са никакви мюсюлмани, а просто брутални убийци. Според писателя, така ние попадаме в капана на собствената си толерантност: демонстрираме разбиране към исляма, но не и към онези негови критици, които твърдят, че това е религия, възникнала около един войнствен пророк. Защото всеки, който прочете внимателно Корана и историите от живота на Мохамед, ще се убеди, че убийците от „Ислямска държава” наистина следват напътствията на Мохамед, категоричен е писателят.

Защо мълчите?

Факт е, уточнява Де Винтер, че повечето мюсюлмани на този свят са миролюбиви. Въпреки това обаче те не излизат да протестират срещу зверствата на „Ислямска държава“ – защото разбират, че тези убийци практикуват напътствията на Мохамед буквално. И вместо да се вгледат критично в собствената си религия, стотици милиони мюсюлмани хвърлят вината за „Ислямска държава“ върху… евреите. Според писателя, самата сърцевина на исляма предполага нетолерантност към вероотстъпници, прелюбодейци, хомосексуални, политеисти и атеисти – нищо, че мнозинството мюсюлмани не вършат насилия срещу друговерците или хомосексуалните, например. Така Де Винтер стига до ключовия въпрос: „Как при това положение можем и занапред да защитаваме своята толерантност към нетолерантните ислямски екстремисти?”.

Де Винтер припомня за един плакат, издигнат навремето от мюсюлмани, протестиращи срещу датските карикатури на Мохамед: „Свободата на словото да върви по дяволите!”. Ние имаме нужда от тази свобода, но екстремистите нямат, те мразят свободата на словото, пише авторът и обобщава: „Кой днес ще посмее да каже: „Отворените западни общества трябва да обявят такива идеологически и религиозни концепции като джихада и шериата за противозаконни, защото са несъвместими със схващането за универсалните човешки права”? Ние или трябва точно по този начин да отговорим на великата ислямска цивилизация, или сме осъдени да се окажем на бунището на историята, защото нашите представи за безгранична толерантност ще бъдат унищожени от нетолерантните религиозни екстремисти”.

Психограма на джихадиста

В друго свое есе, публикувано в германския „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, Леон Де Винтер прави и нещо като психоанализа на джихадистите, които обезглавяват хора в Ирак и Сирия: „Обсебените от джихада са невероятно могъщи. В някаква оргиастична треска те могат всичко: да изнасилват, да убиват, да грабят. В своите промити мозъци те са убедени, че религията им легитимира всичко това. И че когато умрат, ще се преселят директно в Рая, където седемдесет и две девици во веки веков ще бъдат на тяхно разположение. Джихадистите от „Ислямска държава“ олицетворяват всичко онова, което цивилизацията в продължение на векове постепенно е канализирала: сексуалните и разрушителни енергии на младия мъж. Вече разбираме, че джихадът съумя да обърне наопаки този процес и да фокусира наново тъкмо тези енергии и потребности на младия мъж, които цивилизацията вкара в релси и донякъде потисна”.

Тезите на холандския писател предизвикаха многобройни реакции. Томас Крамар пише в австрийския „Ди Пресе”, че те са крайни, но въпреки това допустими, и че трябва да се обсъждат, а особено важно е да се чуе мнението на ислямските теолози. Техните реакции ще бъдат интересни, пише публицистът, но веднага се поправя: биха били интересни, защото не е сигурно, че изобщо ще има такива реакции. Всички се надяват, добавя авторът, че представителите на исляма масово ще се разграничат от „Ислямска държава“. Засега обаче това не се случва. „А много би ни се искало. И то не защото мюсюлманите трябва да носят нещо като колективна вина, а просто защото престъпниците от „Ислямска държава“ се позовават на същия пророк и се кълнат в същите свещени книги, в които вярват и останалите мюсюлмани”, пише Крамар.

Източник: Дойче Веле