Categories: Любопитно

„Не заспивай“ – Мегън Голдин

Убийство, което тя не помни да е извършила. Убиец, когото не помни да е срещала. Липсата на спомени може да се окаже смъртоносна…

Лив Рийз се събужда в такси, но няма никаква идея как се е озовала там. Когато се опитва да се прибере в апартамента си, заварва непознати. Телефонът ѝ липсва, но открива у себе си нещо шокиращо – окървавен нож. Ръцете ѝ са покрити с надраскани съобщения: „НЕ ЗАСПИВАЙ“.

Две години по-рано Лив е успешен журналист в популярно списание. А сега е изгубена и дезориентирана в Ню Йорк, който изобщо не изглежда така, както тя си го спомня. По новините съобщават за убийство, при което кръвта на жертвата е използвана за надпис на прозореца: „СЪБУДИ СЕ“! Ужасена, Лив се пита какво ли е правила снощи… И защо не помни нищо от последните две години?

Лив е принудена да бяга, заради престъпление, което не помни да е извършвала. Но някъде там има човек, който знае какво е сторила… и ще направи всичко, за да я накара да забрави… завинаги.

Мегън Голдин е известен автор на трилъри. Преди това е работила като репортер в Близкия изток и Азия за „Ройтерс“ и други медии.

Откъс

Сряда, 3:44 ч призори

Когато притискам лице към входната врата на бара от грапаво стъкло, не виждам нищо познато в „Ноктюрнал“. Зад дебелото стъкло в стил ар деко се движат цветни петна като оживели импресионистични картини.
Вратата се отваря и шумът от бара се излива на улицата. Цветните петна, които бях видяла през шареното стъкло, се превръщат в хора с дълги палта, които си завързват шаловете, докато разговарят помежду си, гласовете им кънтят в тишината на улицата, пияните им очи се оглеждат за минаващи таксита.
Когато хората излизат, сграбчвам дръжката на вратата, преди да се е затворила, и влизам в огромното помещение с приглушена светлина и изпълнено с оглушителен шум от смях и звънтене на чаши.
– Скоро затваряме – казва ми една служителка така, сякаш ме познава.
Тя откачва едно червено въже и то пада зад мен, докато влизам вътре. От дясната ми страна има отделена част с празни ресторантски маси. Чистач в бяла униформа мълчаливо мие пода, сякаш танцува бавен танц в съня си.
Слизам по двете стъпала в натоварената зона на бара, където се озовавам сред група от осем човека, които стават от масата си. Столовете им изстъргват по пода, когато се изправят на крака и залитат пиянски към входа. Отнасят по-голямата част от шума със себе си, слава богу.
Останали са няколко заклети пиячи, които надигат чаши, седнали на високи столове. Не разговарят помежду си, приковали са погледи в чашите с алкохол, сякаш те са единствената им утеха. Зад бара има огледало с три панела в стил трийсетте години.
Имам чувството, че гледам изкривена версия на себе си в карнавално огледало. Косата ми е много дълга и много по-тъмна от естествения ми медно кестеняв оттенък. Цветът ѝ е като кафе американо. Сплитам я на плитка, за да я махна от лицето си, учудващо е колко съм сръчна в нещо, което не помня да съм учила.
Барман с козя брадичка и бяла риза, с навити до лактите ръкави, откриващи татуировка, налива напитка на мъж, приведен на стол пред бара. Барманът поглежда право в мен и се усмихва топло и широко, разпознал ме е.
– Лив!
Толкова съм учудена, че един непознат знае името ми, че инстинктивно поглеждам зад себе си, за да видя дали там случайно няма друга жена със същото име.
– Знаех, че ще се върнеш, преди да затворим – той сякаш подема нишката на недовършен разговор.
– Какво да ти налея, Лив? Черпя те!
– Благодаря, но не искам нищо друго освен вода – отговарям аз, докато се настанявам на един празен стол. – Тази вечер няма да пия.
– Преди няколко часа не говореше така – засмива се барманът и ми подава чаша ледена вода.
– Била съм тук и по-рано ли?
Очите на бармана танцуват възхитено заради това, че съм забравила.
– Разбира се. Около десет. Изпи няколко питиета и после си тръгна.
– Сама ли?
– Беше с един мъж – отговаря той, като ме наблюдава внимателно. – Не си ли спомняш?
Гърдите ми се стягат от притеснение. Очевидно в момента барманът знае за мен повече от самата мен.
Сигурно съм била тук с Марко. Може би сме пили. Това ще обясни усещането, сякаш съм извън тялото си, което имам, откакто се събудих в таксито.
– В момента всичко ми е малко мътно – обяснявам аз. – Той как изглеждаше, мъжът, с когото съм била тук?
– Видях само главите ви отзад, когато си тръгвахте. Беше пълно с хора. Знаеш как е, когато свири банда на живо.
Усмихвам се с разбиране, въпреки че не помня нищо. Нито бармана. Нито този бар. Нито мъжа, с когото съм си била тръгнала снощи. Сменям темата и питам дали когато съм била тук по-рано, съм оставила чантата или телефона си. И двете ги няма.
– Когато затворим, ще попитам служителите и ще ти кажа като дойдеш утре – той налива алкохол в шейкър за коктейли.
Така съм се съсредоточила в опитите да възстановя събитията от предишната вечер с миниатюрните частици информация, която ми е дал, че подскачам, когато слага чаша с коктейл пред мен и ми казва, че иска да знае какво мисля.
– Нов поглед върху джин с тоник. Използвам джинджифилова бира вместо тоник. Опитай!
Потрепервам, когато алкохолът стига до гърлото ми.
– Не ти ли харесва?
– Всъщност е доста добро. Просто тази вечер не съм в настроение за алкохол.
Прикривам една прозявка на изтощение. Месинговият часовник на стената казва, че е почти четири сутринта.
– Трябва да тръгвам. Часът ми за лягане мина – шегувам се аз.
– Никога не си в леглото по това време – уверява ме той.
– Къде съм тогава?
– Тук. Пиеш. Говориш си с мен. Опитваш новите ми коктейли. Навсякъде другаде, но не и в леглото.
– Защо?
– Мразиш да спиш. Особено през нощта…
Управителят обявява, че барът затваря след пет минути. Всички, които седят на бара, поглъщат едновременно каквото е останало от напитките им и излизат на улицата през главния вход. Аз оставам и си говоря с бармана, докато служителите вдигат столовете върху масите.
– Откъде знаеш толкова много за мен?
– Ти ми казваш всичките си тайни – шегува се той.
– Какви тайни?
В отговор той посочва към написаните с химикалка букви на кокалчетата на пръстите ми, които образуват думите „НЕ ЗАСПИВАЙ“. Дръпвам смутено ръцете си.
– Понякога си пиша бележки за себе си – обяснявам притеснено. – Лош навик… От времето, когато бях малка.
– Правиш го, за да не забравяш неща. Като това – той посочва към ръката ми, където съм написала: „Не заспивай, защото ще забравиш всичко“. Под него, отчасти скрито от ръкава ми, пише: „Събуди се“.
– Какво имам против съня?
– Боиш се от това, което вършиш, докато спиш – той взима бяла кърпа от рамото си и избърсва една чаша за бира, докато аз осмислям думите му. – Поне това ми каза миналата вечер.
– Какво бих могла да правя, докато спя? – питам аз.
После си спомням окървавения нож.