„Не можех да остана“. Никола, който напусна България, защото в нея ЛГБТ човекът никога не е цял

Никола e сред онези около 3 милиона българи, които през годините напускат страната в търсене на по-добър живот. Причината обаче не е само професионалната, но и по-добрата човешка реализация.

Той е на 42 години. И е гей. Макар че отдавна живее в Амстердам, следи с интерес и внимание всичко, което се случва в България. Затова е ядосан, когато разбира за „закона на омразата“.

В началото на август Народното събрание прие забрана в училищата да се разискват въпроси, свързани с ЛГБТ общността (на лесбийки, гей, бисексуални и трансджендър хора). Предложи го „Възраждане“ и беше гласуван с голямо мнозинство.

„Веднага се замислих как бих се почувствал, ако все още живеех в България“, казва Никола. „Тези, които предложиха закона, или са много необразовани, или искат да използват това разделение на обществото за собствена облага. И в двата случая е много лошо.“

Свързахме се Никола, тъй като той е сред онези представители на ЛГБТ общността, които са си тръгнали от България – огорчени и неразбрани, непълноценни. Някои групи в българското общество, които са настроени против ЛГБТ общността, призовават точно към това – ако си различен, напусни страната. И той я напуска.

„Вече съм мъж на 42 години. Имам своето място и съм се самоопределил отдавна, но не мога да зачеркна травмата. Винаги е трябвало да нося маската си в това общество, за да бъда приет и обичан“, казва Никола. И в България, а и докато е живеел в Москва, е трябвало да променя местоименията, ако разказва на колегите си как е прекарал уикенда, къде е ходил с „приятелката си“, а не с приятеля си. „Защото беше немислимо да кажа, че живея с мъж, че излизам с мъж. А това е комуникация, която я има в живота ни всеки ден.“

Казва, че животът му щеше да бъде много по-различен, ако беше останал в България. „Ако бях останал, вероятно все още щях да се крия. Нямаше да бъда пълноценен и цял човек.“

Да бъдеш ЛГБТ в Русия

От 2009 до 2011 г. Никола живее в Москва. Изпращат го там от компанията, в която работи по онова време. „Тогава [Владимир] Путин не беше президент на Русия, беше [Дмитрий] Медведев. И въпреки че обществото там не беше отворено към ЛГБТ хората, имаше известно толериране на тази общност. Имаше няколко клуба в Москва, в които се срещахме. Те бяха нелегални, но съществуваха.“

През 2013 г., две години след като Никола си тръгва от Москва, там въвеждат забрана на „ЛГБТ пропагандата“ сред деца. А 10 години по-късно ЛГБТ прояви са забранени изобщо в Русия и започват преследвания и арести на хора, свързани с тази общност.

„Сега, когато говоря с мои приятели в Москва, те ми разказват, че повечето клубове са затворени, а други съществуват, но вече не като ЛГБТ места. Невъзможно е.“

В България поправката в Закона предучилищното и училищното образование беше приета много бързо. Първото гласуване на законопроекта мина със 154 гласа „за“, 8 „против“ и 9 „въздържал се“. „Против“ бяха само 7 депутати от „Продължаваме промяната – Демократична България“ (ПП-ДБ) и един от ГЕРБ. „Въздържал се“ бяха петима от ПП-ДБ и четирима от ГЕРБ. При второто гласуване ПП-ДБ се обяви ясно против.

„Бях смаян да видях колко лесно се прие този закон от нашия парламент. Почти никоя партия не се противопостави. Дори тези, които имаха в програмата си много ясно изразена позиция за подкрепа на ЛГБТ общността. За съжаление, изглежда, че не би било толкова трудно да се приемат и други закони, които разделят обществото и насаждат омраза“, казва Никола.

Амстердам, където не е трудно да си щастлив

„При първата възможност избягах от България, защото знаех, че като гей няма да имам пълноценен живот. Можеше да имам хубав живот, но нямаше да е пълноценен. Не можех да остана“, казва Никола.

Едва когато заживява в Нидерландия, Никола започва да се чувства по-добре и разкрива, че е гей. На най-близките си приятели споделя това, когато е на 25 години, а пред семейството си събира смелост да го каже, когато е на около 29-30 години.

„Когато един човек не може да бъде себе си, а губи време и енергия в това да слага фасади, да измисля оправдания и т.н., той няма как да бъде щастлив. Как може някой да мисли, че ставаш гей, защото друг ти е казал, че има такива хора. На самите нас ни трябват толкова много време и усилия, за да го признаем пред себе си и пред най-близките си хора.“

През 2019 г. Никола среща мъж, с когото решават да сключат брак. Правят го година по-късно в Амстердам. Живеят като семейство и до днес. Решили са, че няма да имат деца.

Но когато идват в България, никога не се държат като съпрузи, избягват да се държат за ръка или да демонстрират каквато и да е близост. Защото искат да си спестят знаците на неодобрение и неразбиране от околните или последствията от това за семейството на Никола.

Признанието, че си част от ЛГБТ общността

Никола, който се интересува от всичко, свързано с ЛГБТ общността в България и в света, казва, че различни проучвания сочат, че има нарастване на броя на хората, които се идентифицират като ЛГБТ. Но това е защото в западните държави са създали атмосфера, в която това е съвсем нормално. И дава пример от недалечното минало:

„Спомняте ли си, че по време на комунизма „нямаше“ левичари. Защото в училище ни караха всички да се научим да пишем с дясната ръка. Слагаха ти и ръкавица на лявата ръка, за да не я използваш, докато пишеш. Защо? Защото „така е правилно“. И в момента, в който премахнаха тези ограничения, нарасна броят на левичарите в България. Подобно е с ЛГБТ хората у нас и в други държави по света. Те не са решили просто да станат такива изведнъж, те са решили да се разкрият в определен момент.“

Процесът на разкриване като ЛГБТ човек тече през всеки ден от твоя живот, сигурен е Никола. Живеем в общество, в което по презумпция всеки е хетеросексуален, и ако не си, трябва да намериш начин да го кажеш.

Абсурдът

Политици и партии, които „защитават“ закона против ЛГБТ „пропагандата“ в училищата, си позволяват да слагат знак за равенство между ЛГБТ хората и педофилите. След приемането на закона в страната се проведоха три протеста против него. Имаше и малобройна демонстрация в защита на поправката, анонсирана и подкрепена от едни от вносителите ѝ – проруската партия „Възраждане“. Ето какво написа лидерът на партията в своя Фейсбук профил преди това.

„Педофилите вече прекалиха! В четвъртък ще протестират за налагане на вето на закона, забраняващ хомосексуалната пропаганда в училищата и детските градини.“

„Абсурдно е някой да си позволи да слага знак за равенство между ЛГБТ хората и педофилите. Не мога да повярвам, че се случва и това няма последствия“, казва Никола.

По думите му, ако партиите и политиците в България, които крещят постоянно „Долу ръцете от децата“, наистина ги е грижа за децата, „може би щяха да видят данните за това на кое място е България по детска смъртност в света, да видят многобройните случаи на насилие в училищата, че деца раждат деца, вероятно заради липса на сексуално образование, да видят всички други вредни влияния, на които са подложени децата в училище и в семейството. Те прехвърлят всичко върху ЛГБТ хората.“

„Бъди си гей, но не ни се навирай“

Това е една от най-често повтаряните фрази от онези, които са срещу правата на ЛГБТ хората. Какво означава да си ЛГБТ и „да не го навираш в лицето на хората“?

Според Никола, когато си част от общество, чиито права са били потъпквани толкова време, нямаш друг избор, освен да показваш, че те има и да изискваш елементарни човешки права. „Ако ние, ЛГБТ хората, имаме тези права, като на всички хетеросексуални хора, няма да „парадираме“. Но те ни отричат. Колкото повече ни отричат, толкова по-силен ще бъде нашият глас“, казва той.

И дава пример, че т.нар. Прайд паради в редица европейски държави са повече празненство и напомняне, че „ние все още не сме напълно равноправни, докато в повечето източноевропейски държави парадът е протест срещу това, че не ни чуват, че искат да ни няма.“

Какво място имат ЛГБТ темите в училище

Централно. Важно е да се говори за ЛГБТ в училище като част от сексуалното образование, което ние не сме имали, и децата в България и в момента нямат. А знанието е сила. Така мисли Никола.

Той е израснал в малък град в България, където никой не е говорил за ЛГБТ хората. Не че такива не е имало. Просто срамът и страхът там, сред някъде между 8 и 10 хиляди човека, които се познават помежду си, винаги са били смразяващи. А мълчанието е било необходимо, за да оцелееш.

„Аз съм гей и от дете знаех, че харесвам мъже. Не станах хетеросексуален, защото съм гледал филми с „хетеросексуална пропаганда“ или защото всички хора около мен, докато растях, бяха хетеросексуални. Затова е нелепо да се твърди обратното. Човек е такъв, какъвто е.“

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036