„Любопитната задача на икономиката е да демонстрира на хората колко малко всъщност знаят за това, което си представят, че могат да планират и управляват.“
Фридрих фон Хайек (Фаталната самонадеяност. Грешките на социализма. 1988)
Господства убеждението, че парламентът е прекратил окончателно концесията на „Лукойл“ за пристанище „Росенец“, както и че бързината на това прекратяване, в едно заседание на парламента в петък, е напълно оправдана.
Тази нагласа не е странна. Само за последната седмица публикациите в медиите в този смисъл са около хиляда. За периода след 2011 г., когато е сключен договора с Лукойл Нефтохим, съобщенията по този повод са над 400 хиляди.
Въпреки достъпността на текста на договора, отчетните за изпълнението му и отчетите за дейността на компанията, икономическите публикации се броят на пръсти. Те се появяват едва към края на миналата година във връзка с дерогацията на забраната за внос на суров петрол с произход Руската федерация. Правните и дори правно-техническите напълно липсват. Почти цялото медийно внимание към казуса е с отрицателна нагласа.
Изцяло поддържам Украйна в съпротивата ѝ срещу военната агресия на Русия и нямам съмнение в правилността на санкциите срещу агресора от анексирането на Крим до днес. Заедно с това за мен е очевидно, че гласуваният закон за отнемане на концесията може да създаде повече проблеми, отколкото решава.
Причина за тази недалновидност, освен наложилото се обществено мнение, е липсата на дори елементарна оценка на въздействието на приетия в петък закон. Ето защо.
Възможности за арбитраж
Законодателството на ЕС не допуска екстериториалност в юрисдикцията на Съюза. Единственият опит такава в България бе проектозакон от 2014 г. за представяне на такава на Газпром (внесен тогава от депутати от БСП и подготвен от самата заинтересована страна).
Нито логиката на концесиите, нито специалния закон, нито договорът за „Росенец“ дават някакви изключителни права
Нито логиката на концесиите, нито специалния закон, нито договорът за „Росенец“ дават някакви изключителни права в смисъл на неприложимост на каквото и да елементи за европейското или българското право.
Законът от петък отменя правото на Лукойл Нефтохим да продължи работата си на концесионер, дадено на фирмата с приемането на закона за прилагане на санкциите и ембаргото за внос на суров петрол. Той предполага спиране на концесии от този вид и запазване на дейностите по тях, които се „осъществяват от държавата“. Когато е в сила дерогация (спиране на действието на дадената правна норма), договорът продължава да се изпълнява.
Законът сега запазва възможностите за внос на суров петрол от Русия, т.е. запазва дерогацията, но отнема „само“ правото на „Лукойл Нефтохим“. От това следват много микроикономически подробности. За да очертая пространството на риска, трябва да разкажа законовата и правната рамка.
Концесионният договор предвижда достъп на трети страни до инфраструктурата на пристанището, концесионно плащане (увеличено с повече от 200% от 2011 г. до 800 хиляди евро), пълен достъп на концедента до обекта на концесия, задължение за спазване на всички изисквания на българското и европейското право (включително околна среда, отбрана и обществен ред – изрично посочени), периодично отчитане на изпълнението на договора и прехвърляне на собствеността върху приращенията на обекта на концесия на правителството на България след изтичане на договора.
Подобните съоръжения на „Лукойл“ в Европа
Според чл. 84 и 85 от този договора не предвиждат възможност за арбитраж. Това обаче не означава, че такъв е напълно изключен. По-скоро обратното. Той може да бъде предизвикан от съображения за защита на инвестициите – по правилата на ЕС или друга юрисдикция.
На територията на ЕС има две подобни съоръжения на Лукойл – на един от водните канали към Брюксел и терминал със складова база на пристанището на Ротердам (собственост на Литаско). Може само да се предполага защо тези обекти не са отнети от правителствата, законодателите на съответните страни.
Една от причините може би е, че Лукойл не е след 4700-те (глобално, не само ЕС) санкционирани руски компании, а нейни служители не са в списъците на 12 хиляди поддръжници на войната на Русия срещу Украйна. Компанията се обяви срещу нея още на 3 март м.г.
Икономически и географски, подобно на рафинерии на „Лукойл“ в Сицилия и Хамбург, тези обекти имат и винаги са ползвали възможност за глобални доставки на неруски суров петрол. Ембаргото за внос в ЕС на такъв петрол не е изискване на спиране дейност на предприятия, независимо от това дали има дерогация или не.
Друга правна причина може да е обстоятелството, че повечето обекти на „Лукойл“ в Европа са собственост на компании, регистрирани в Швейцария. За тях правното основание за арбитраж биха били договорите за взаимна защита на инвестициите между съответната страна на опериране и Конфедерация Швейцария.
България също има такъв договор. Женевският арбитраж нищо чудно да бъде сезиран. Българските правителства имат опит с него. Този опит обаче е отрицателен.
Други правно-икономически и политически подробности
Пристанището в Росенец по договор и по принцип е собственост на България. На управляващото в момента правителство. На това отгоре българските правителства са съсобственици на самото дружество „Лукойл Нефтохим“, 23-процентен дял от акциите. Иначе казано, „Росенец“ не е „анклав“ в точния смисъл на думата. Налице са други обекти в България, които по-скоро съответстват на определението на термина.
Българските правителства са съсобственици на самото дружество „Лукойл Нефтохим“, 23-процентен дял от акциите
Ако някой не е изпълнявал контрол върху дейността на пристанището, вината е на концедента ѝ, разбира се, на представителите на санкционира в ръководството на дружеството. Но българските правителства са увеличавали концесионното възнаграждение, не са имали коментари по изпълнението на договора и фактически са го преподписвали.
Същото важи и за отговорността за всички незаконни дейности („внос“ на оръжие и наркотици, пране на пари и т.н.), в които не особено прецизни коментатори обвиняват „Лукойл Нефтохим“. Друг е въпросът, че елементарни познания по икономика на престъпността биха дали възможност да се разбере, че точно в Росенец такива дейности са невъзможни, просто защото има прекалено много свидетели.
Законите нямат обратна сила. На пръв поглед новият закон неутрализира действието на чл. 20а от закона за задължението и договорите („договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили“, но могат да се изменят на основания, предвидени в закон“).
Както стана дума обаче българските власти са одобрявали концесионния договор, включително след ембаргото и дерогацията. А пък според този договор виновната страна за прекратяването му страна ще дължи възстановяване на инвестиции, особено ако предполага действие договорите с Швейцария.
Рискът за бюджета и за функционирането на рафинерията
Ако се започне с доставки на суров петрол само през Босфора, рафинерията в Бургас вероятно ще фалира. След февруари 2022 г. един танкеро-ден поскъпна около шест пъти до 120 хиляди щатски долара, а чакането на Босфора варира между пет и единадесет дена. Капацитет за доставки на казахстански и азербайджански петрол в близките години изглежда невъзможен. Оттам се захранват две големи рафинерии в Румъния. „Кранчето“ (освен за природния газ) вече ще е де факто в ръцете на турски компании и правителството в Анкара.
Не бих се изненадал, ако в отговор на отнемането на концесията, Кремъл сам ще забрани износа на суров петрол за България. Основанието: 2/3 от продукцията на „Лукойл Нефтохим“ се изнася, само че от друго български компании, за Украйна, Молдова, Армения и Грузия.
Ако имаше наличен анализ на въздействието на закона от петък, той би разгледал този риск. А той е свързан не само с възстановяване на щети и пропуснати ползи, но и със загуба за бюджета. Приблизителният ѝ размер би бил 0.7 – 1% от БВП.
Чуждестранен инвеститор не би могъл да бъде намерен.
При „успех“ на отнемането на концесията, някой ще трябва да изпълнява задължения на сегашния концесионер, включително тези по опазване на околната среда и националната сигурност,а и вероятно да поеме и управлението на рафинерията. Чуждестранен инвеститор не би могъл да бъде намерен. Такива няма и за рафинериите в Хамбург и Сицилия. Те чакат по-добри условия и сигурност.
Не намирам и българска компания, която да може да управлява бизнеса на „Лукойл Нефтохим“ поне с досегашните ефективност и фискален ефект (най-вече по линия на ДДС, акцизи, данък личен доход и социални осигуровки).
Най-странна за мен е увереността в „светлото“ бъдеще, с която беше приет този закон. Струва ми се, тя идва от илюзията, че щом нещо е държавно, то е добро и „наше“, а не на управляващите в момента България.
