Снимка: Bloomberg |
Тъй като думата се прилага по-често за вечерно облекло, модерни мебели и определен вид футболисти, забравяме, че академичните теории също могат да бъдат „елегантни“. Ако някой може да обясни просто големи неща, ако има малко движещи се части, но страхотен размах, то може да бъде толкова красиво, че да накара читателите да искат да е истина.
„Априорните разсъждения са толкова задоволителни за мен“, пише братът на Чарлз Дарвин относно „Произход на видовете“, „че ако фактите не се вписват, толкова по-лошо за фактите“.
Последните няколко месеца бяха неудобни за интелектуалната елегантност. Никой от най-умелите и известни опити да се обхванат международните отношения в теоретична форма не може да обясни кризата в Украйна, пише Джанан Гънейш за Financial Times.
Погледнете, поне за втори път през този век, идеята на Франсис Фукуяма за либералната конвергенция. Неговата книга за края на историята често е несправедливо очерняна. Тя не казваше, че „събитията“ ще спрат. Всъщност, едно поколение преди Brexit и президентството на Тръмп, тя предвиди реакцията срещу досадата от политиката в твърде стабилния Запад.
Все пак не може да се пренебрегне основното му твърдение, че демократичният капитализъм се е утвърдил като „окончателната форма“ на управление. Изправен пред бурното несъгласие на Владимир Путин, най-доброто, което може да се каже, е, че руският президент е отклонение по пътя на неумолимия исторически прогрес. Същото вероятно беше вярно и за Ал Кайда, а сега и за Китайската комунистическа партия. Ще има много отклонения.
Тези, които смятаха Фукуяма за наивен, често намираха пътя си към мрачния есенциализъм на Самюъл Хънтингтън (авторът на „Сблъсъкът на цивилизациите“ – бел. прев.) Държавите не отразяват една или друга идеология, каза той, а своята културна и религиозна идентичност. Неговото разделяне на земното кълбо на девет предимно съседни цивилизации е една ясна картина.
Но такава е и картата на метрото, която все пак представя погрешно хаоса и противоречията на Лондон. Хънтингтън не може да обясни защо днес двама членове на една и съща цивилизация (тоест православието) воюват. Или защо две различни цивилизации (Западът и Япония) са толкова съгласувани по отношение на санкциите. Или по каква логика Китай скъса с Русия през 60-те години на миналия век, но я подкрепя сега.
За целта е необходимо да се претеглят конкретните интереси и исторически опит на нацията наред с други условни променливи. Позоваването на вечната култура, сякаш тя определя всичко, е само елегантност без никаква функция, като стола на Баухаус, на който е мъка да се седи.
Колкото и да се съревновават по вестникарските страници, последователите на Фукуяма и Хънтингтън в крайна сметка са едно цяло. И двете страни вярват, че идеите са това, което движи света. Разногласията са за това кои идеи. На двете теории, или на това, което е останало от тях, се подсмихват предполагаемо по-твърдите глави на външнополитическия „реализъм“.
За тях всички състояния са горе-долу еднакви. Всички имат интереси, а не ценности. Хванати в капан в „анархичен“ свят, което означава, че няма централен глобален авторитет, всички се стремят да увеличат максимално своята сигурност. Ако един посегне на друг – да речем чрез разширяване на НАТО – той трябва да се подготви за контраудар.
Никоя теория на международните отношения не е по-величествена в академичен план. Днес никоя не е по-повърхностно отстоявана. И все пак помислете за интелектуалната ловкост тук. Строгият реалист иска да вярвате, че Путин сега нямаше да е проблем, ако НАТО не се беше придвижил на изток. Като държим вътрешните ценности евтини, реализмът не може да обясни защо почти всички санкциониращи страни са демокрации. Той не може да обясни защо изобщо украинците искат да се обърнат към Запада.
Когато самият Путин споменава култура и ценности, реалистът трябва да му постави диагнозата фалшиво съзнание и да подчертае, че това, което наистина го движи, е сухата пресметливост на шахматната дъска. Еразъм Дарвин поне разполагаше с братската любов като извинение за отхвърлянето на наблюдаваните факти.
Когато теориите са погрешни, резултатите са отвъд академичното. Поне отчасти войната в Ирак беше започната от прекомерно доверие в демокрацията като съдба на целия свят, която просто се нуждаеше от известен тласък. По реалистични причини Западът твърде често се отдръпваше, когато беше изправен пред предотвратими кръвопролития през 90-те години на миналия век. Във Вашингтон и на други места прекалено месианското и прекомерно циничното нанесоха вреди, които прагматизмът във всеки отделно взет случай, колкото и неелегантен да беше, можеше да ограничи.
И въпреки това теориите се разпространяват. Само три от най-значимите бяха споменати в тази статия. Рафтовете по летищата скърцат под тежестта на книги, предвещаващи свят без глобален лидер или „евразийски“ такъв, и т.н.
Остава ни да заключим, че хората ще приемат каквато и да е рамка вместо алтернативата: свят, лишен от логика. Писателят Франсис Скот Фицджералд остава прав, че само големите умове могат да се справят с неяснотите и противоречията. Останалите имаме нужда от структура.
