[ad id=“225664″]
Паноптикум на самотата
Тя обръща в градината сенки на голото лято.
Не че нещо ще сее, домът й отдавна е пуст.
Тя е тъжна жена, изоставена майка, в която
всяка обич от много лета е горчива на вкус.
Как се моли в ръцете й тънката права лопата
и обръща пръстта, и разравя хиляда вини.
И подобно мадона докосва я с пръсти земята –
две жени си говорят, две страшно самотни жени.
С уморени очи ги целува червеният залез,
от небето луната тежи като сребърен грош,
а със траурен вой в дракалаците тъжни чакали
възвестяват, че слиза отгоре най-дългата нощ.
Тя оставя лопатата, същата страшна лопата,
със която ще ровят за гроб подир няколко дни,
и подвива нозе, и целува смирено земята –
две жени се сбогуват, две страшно самотни жени.
А когато последният лъч зад баира залезе
и животът се свие зад четири бели стени,
милостивият Господ по лунна пътека ще слезе
да целуне жената, най-тъжна от всички жени.
[ad id=“226585″]
