„Никога повече няма да те видя? Едва ли, не и в този живот“. Историите на бежанците от Нова Каховка
Бежанци от Украйна, принудени да напуснат родината си, когато домовете им са погълнати от наводнението, предизвикано от взрива на язовирната стена на Нова Каховка, пътуват до Санкт Петербург с влак от Евпатория. Това е курортен град в незаконно анексирания от Русия през 2014 г. полуостров Крим.
Влакът пристига всеки ден в 13 часа и 1 минута. На перона излизат туристи, руски военни, които се връщат от войната в Украйна, и бежанци. Последните ги посрещат доброволци.
„Ако хората останат поне за ден или до следващата сутрин, те имат нужда някой да ги подслони“, разказва доброволката Марина (името ѝ е променено по нейна молба) пред кореспондент на Север.Реалии.
Тя и колегите ѝ осигуряват храна и всичко необходимо на пристигащите бежанци – някои нямат телефони, други дори чанта – спасените от наводнението вещи са в найлонови торбички. Трети нямат и обувки.
Такъв е случаят със семейство, спасено от покрив на къща в село близо до град Олешки. Марина ги вижда на гарата – възрастна двойка и синът им, на около 35 години. Доброволката носи нужното – куфар, обувки, чадъри.
„И тримата бяха с джапанки, с кал по краката, ръцете и лицата им бяха изгорели от слънцето, а бащата ми показа паспорта си – паднал в калната вода. Синът му едва го извадил, снимката се беше отлепила, а самият паспорт се беше свил, докато изсъхва“, спомня си Марина.
По-късно разбира, че бащата първоначално не е пропуснат от руските граничари заради документа, но в крайна сметка успява да влезе в страната. Заминават за Полша – при голямата дъщеря и внучките, които са успели да напуснат Украйна след началото на войната – също с помощта на доброволци.
Сред „каховския поток“ от бежанци има много възрастни хора. Всички те са с украински паспорти и не са искали да напускат селата, домовете и фермите си. Казват, че са се надявали да изчакат да свърши „този ад“, а някои казват направо, че мечтаят да „дочакат освобождението“.
Но се оказват откъснати от родната земя – окончателно, безвъзвратно, в края на живота си. Пътуват към непознат свят. Най-често отиват при децата си, които са ги убеждавали да заминат още щом започва окупацията.
Слизат от влака с бастуните, с очилата с гумени връзки, увити около слепоочията, с торбички със спасени от водата вещи. Някои се нуждаят от инвалидни колички, други – от носилки.
Всичките му вещи са били буквално удавени заедно с къщата, живота, гроба на жена му
„Помня дядо Тарас, роден през 1940 г., който е седял на покрива на къщата си в Олешки няколко дни“, разказва Марина. Доброволци му помагат и пристига в Санкт Петербург. Носи скъсани галоши пълни с кал, панталон и риза, дадени му от доброволци. Всичките му вещи са били буквално удавени – „заедно с къщата, живота, гроба на жена му“.
Доброволката води дядо Тарас до ортопедичен магазин, за да купи обувки за изкривените му от артрит крака. Единият му пръст липсва и той ходи трудно.
„Кой, защо се нуждаеше от тази война?“, пита старецът. Цял живот е работил – като шофьор на линейка, тракторист, управител на магазин и учител по трудово обучение. Отгледал е син, който отдавна го е викал в Полша. Но Тарас искал да умре на своята земя.
Вместо това се озовава в чужда държава. Марина го води и в оптика, защото има 12 диоптъра, а очилата му са в лошо състояние. На другия ден Тарас и две баби от наводнените райони тръгват с доброволец към границата.
Марина се запознава и със семейство от малкия град Таврийск, което пристига със същия влак – майката Ирина с две деца на 16 и 15 години – Светлана и Олег (имената са променени от съображения за сигурност, техни роднини остават в окупираната територия). Градът им не е бил наводнен – намира се над разлива, образуван след разрушаването на язовирната стена, но все пак решават да заминат.
Тя разказва още, че руските окупатори поставят на украинците условие – да получат руски паспорти. Но те не искат да са граждани на Русия.
„Светлана каза: „Отдавна трябваше да направим това бягство от Шоушенк“ (аналогия с американския филм по романа на Стивън Кинг „Изкуплението Шоушенк“ – бел. ред), спомня си Марина.
Тя развежда семейството из Санкт Петербург. Това не е изключение – и бежанците от разрушените Мариупол и Бахмут често молят доброволците да им покажат града.
Не може да ти излезе от главата, че всичко в живота можеше да бъде различно, ако не беше нападението на Русия над Украйна
„И тогава се разхождаш с тях из Лятната градина или сядаш в някое кафене, но не може да ти излезе от главата, че всичко в живота можеше да бъде различно, ако не беше нападението на Русия над Украйна. Те просто щяха да дойдат при нас или ние щяхме да дойдем при тях“, казва Марина.
Сеща се как миналата година мъж от Рубижне, който сега живее в бежански лагер в Германия, докато се любува на най-голямата катедрала „Свети Исаакий Далматски“, ѝ казва: „Как съм мечтал да видя Санкт Петербург, но не и при тези обстоятелства…“.
Преди Ирина и децата ѝ да продължат своя бежански път, стоят заедно с Марина и се прегръщат.
„Ирина попита: „Нима никога повече няма да се видим?“ – „Едва ли, не и в този живот“. Не за първи път отговарям на този въпрос, осъзнавайки, че никога повече няма да видя всички тези хора“, казва доброволката.
Така ще е и с 28-годишния Андрей от село близо до Олешки. Той пристига в Санкт Петербург без никакви вещи и без телефон. Марина му купува всичко необходимо и го нахранва, преди да го изпрати до автобус към границата, за да стигне до семейството си, което не е виждал от 9 месеца. Жена му и трите му деца го чакат в Полша, най-малкият му син се е родил само преди месец.
„Окупацията започна, руснаците дойдоха и продължиха да идват. Беше страшно, взех пари назаем, за да закарам семейството си до границата с Русия, а после доброволци ни помогнаха. Аз останах, защото се страхувах да тръгна“, разказва Андрей на Марина.
До 2017 г. той служи във Въоръжените сили на Украйна – първо като кадрови войник, а после по договор, защото жена му забременява и трябва някак да се издържат със заплатата му на тракторист.
Когато се случва взривът в Каховската ВЕЦ, Андрей се връща от полето: „Водата ни застигна. Притокът беше толкова силен, че колата почти се преобърна, водата навлизаше бързо, беше страшно“.
Взема от съседи гребна лодка и в продължение на три дни с негов приятел свалят от покривите възрастни хора, жени и животни.
Лицето му беше цялото черно, а червеите вече се бяха настанили в косата и по тялото му
Когато водата започва да се оттича, руските полицаи искат да идентифицират труповете.
„Спомням си, че когато обърнаха тялото на един мъж, лицето му беше цялото черно, а червеите вече се бяха настанили в косата и по тялото му. Имаше много удавени хора и животни“, разказва още Андрей.
Споделя на Марина, че преди наводнението в селото му има разделение – някои баби се борят за хуманитарна помощ и искат руски паспорти, други дори отказват да я вземат. Всички млади хора обаче са против Русия.
Андрей е напуснал Русия, а доброволката още си спомня думите му за началото на окупацията: „Когато руснаците дойдоха, претърсваха, стреляха…“. Доброволката казва, че хората, които са живели повече от година в руска окупация, „имат ясно разбиране кой кого е нападнал в тази история“.
На другия ден Марина отново ще отиде да посрещне влака. За нея това е рутинна работа, „нищо героично – да посрещнеш, да нахраниш, да купиш нещо, ако е необходимо.
„А после да чуеш: „Нима никога повече няма да те видя?“ И да отговориш: „Вероятно не. Не и в този живот“.
Recent Posts
Ашваганда (Ashwagandha): Ползи и употреба
Ашваганда, известна също като „индийски женшен“, е растение, използвано от векове в традиционната индийска медицина…
