Никсън ни показа как не трябва да се борим с инфлацията

Снимка: Bloomberg

Президентът Ричард Никсън обяви 90-дневно замразяване на всички цени и заплати в САЩ на 15 август 1971 г. Изведнъж и без предупреждение на всеки магазин и фабрика бе забранено да повишават цените за всеки продукт, продаван в страната. Това беше преломен момент – радикална програма, която налагаше пряк държавен контрол върху икономиката, целящ да прекъсне инфлационния цикъл при цените и заплатите, пише за Wall Street Journal бившият адвокат и дипломат Уилиъм Уокър.

Половин век по-късно тази политиката изглежда почти като от друг свят. Някой мисли ли, че собствениците на заводи и търговците биха приели императивна президентска директива за замразяване на цените днес? Съпротивата срещу действията на правителството вече е дълбоко вкоренена. Насред пандемия американците рутинно нарушават правителствените постановления да носят маски за лице и да поддържат социална дистанция. Противопоставянето на директива за замразяване на цените почти сигурно би било светкавично и непреодолимо.

Но преди 50 години търговците на дребно и работодателите, малки и големи, приеха заповедта на Никсън. Потребителите, чиято покупателна способност бе подкопавана от години на покачване на цените, почувстваха отдих; правителството се беше намесило, принуждавайки алчните търговци да спрат да ги изнудват поне за известно време. Какво не му беше хубавото?

Конгрес, доминиран от демократите, беше приел Закона за икономическото стабилизиране през 1970 г., предвиждащ права за президента да налага контрол на цените за борба с инфлацията. Никсън подписа закона, но демократите бяха уверени, че републикански президент никога няма да замрази цените. Те планираха да използват провала му като политическа тояга в кампанията през 1972 г. Изненадващият ход на Никсън обаче обърна ситуацията.

Той проработи за известно време. Замразяването убеди организираната работна сила да смекчи изискванията за заплати и пречупи инфлационната спирала на цените и заплатите, която подкопаваше покупателната способност на потребителите. Но втората фаза на програмата на Никсън налагаше все по-сложни правила, които станаха непопулярни и се превърнаха в политическо бреме. След първоначалния изблик на популярност – който продължи достатъчно дълго, за да осигури убедителното преизбиране на Никсън през 1972 г. – програмата се провали грандиозно, давайки началото на почти десетилетие на така наречената стагфлация (висока инфлация, съчетана с бавен растеж, които понижиха жизнения стандарт на милиони на американците).

Преизбран с лекота, Никсън прекрати експеримента на 15 януари 1973 г. Фондовият пазар бързо се срина, а инфлацията скочи. Анализаторите (правителствени и частни) не успяха да осъзнаят, че по време на периода на замразяване на цените търсенето е нараснало експоненциално, оказвайки толкова силен натиск върху предлагането, че в рамките на месеци цените на почти всичко – суровини, храни, минерали и петрол – ще скочат в инфлационен шок, който вкара икономиката в хаос.

Администрацията на Никсън се опита да спре щетите. Министърът на финансите Джордж Шулц заплаши, че ще извади „бухалката“ и ще възстанови ценовия контрол, но без резултат. Администрацията наложи замразяване на цените на говеждото месо, но стопаните отвърнаха, като спряха добитъка от клане, а месото изчезна от рафтовете на магазините. Правителството обяви ембарго върху износа на соя, за да предотврати предстоящия недостиг. Нищо не сработи.

След това, на 13 юни 1973 г., в демонстрация на упорство на фона на разследването на аферата „Уотъргейт“, Никсън постановява второ национално замразяване на цените и последваща програма за контрол. Този път мерките бяха дълбоко непопулярни. Те нямаха ефект за потребителите, като фермерите и собствениците на фирми не одобриха новия кръг от бюрократични правила. Тогава икономическите основи на програмата бяха преобърнати от две драматични и непредвидени събития. През октомври 1973 г. Саудитите удвоиха цената на изнасяния петрол, което доведе до бързо поскъпване на бензина. ОПЕК обяви ембарго за всички доставки на петрол до САЩ и други западни държави. До първото тримесечие на 1974 г. вносът пресъхна. Американските шофьори се редяха на дълги опашки по безиностанциите в най-голямото прекъсване на доставките, което държавата някога е изпитвала.

Това горчиво наследство – недостиг на бензин, сурово месо, соя и много други продукти, заедно с пагубни увеличения на цените – дискредитира ценовия контрол в очите на американския народ. Конгресът позволи изтичането на Закона за икономическото стабилизиране, а с него и на правомощията на президента да налага контрол, но щетите, нанесени от програмата, продължиха, докато Пол Волкър не беше назначен начело на Федералния резерв през 1979 г., започвайки повишаването на лихвените проценти, което щеше окончателно да спре инфлацията с цената на остра рецесия. Икономиката се възстанови чак през 1983 г., по средата на първия мандат на Роналд Рейгън.

Ценовият контрол на Никсън даде на федералното правителство пряк контрол върху американската икономика. Въпреки добрите си намерения, замразяването причини трайни щети.

Това е урок, който си заслужава да се обмисли 50 години по-късно, когато администрацията на Байдън предлага нови правителствени намеси в безпрецедентен мащаб.

източник https://www.investor.bg/…………