Спомен за ужаса, наречен Народен съд
От „Деня на свободата“ не е изминал и месец. Дни и нощи на преломно време — време на светла надежда. Време на тъмни, престъпни дела…
През дните — реки от въодушевени хора с червени знамена и песен в очите и в гърлата.
През нощите — покрити камиони с навързани хора, в чиито очи е угаснала всяка надежда, в чиято уста след броени минути ще бликне собствената им кръв, за да напои пръстта на прясно изкопаните ровове. Хора — комунисти. Сред тях — отрекли се от комунистическата партия. Други — наречени (не обвинени и не осъдени) предатели, сътрудници на полицията, провокатори. И затова — хора невинни.
Нощта на 6 октомври 1944 година…
Камионът под командата на коменданта на Сливен Михаил Кънев тръгва по пътя към Стара Загора. На завързаните двама по двама арестанти е казано точно така: ще ви водим в Стара Загора, вземете си нещо по-леко…
Стефан Зехирев си взема някоя дрешка и едно одеяло. Шофьорът обаче го поглежда особено: във втренчените му очи има тревога и предупреждение. И Стефан скрива за всеки случай едно бръснарско ножче. Камионът тръгва „за Стара Загора“.
След около половин час Стефан усеща: остър завой и каросерията започва да се тресе от безброй дупки на път, който не може да е за споменатия град. Минават десетина минути. Следва още един завой и колата силно се накланя.
Спира. Отвън се чуват гласове. После крясъци! Слизайте! В този момент Стефан е довършил рязането на въженцето, с което е бил вързан за единствената жена в групата. Тя го увещава да не прави това: недей, ще ни се карат. Но той не я послушва… Сега всичко е ясно. Един след друг слизат. Идва и неговият ред. Хвърля одеялото връз чакащия долу и скача кран него. С бяг под голямата луна стига до Тунджа, която се оказва на двайсетина метра. След малко е сред вълните на придошлата тези дни река. Зад него трещят изстрели и куршумите се забиват във водата. Но вече е спасен… Далече от него се чуват крясъците на озверените: защо не каза по-рано ма, курво мръсна!
Откоси на автомати. Пистолетен пукот.
Народният съд в Сливен е създаден през януари 1945 година. „На 31 януари с. г. ОК на БРП (к) — Сливен, провежда разширено заседание, на което народният обвинител Петър Филипов дава информация за подготовката на Народния съд“ (История на Сливенската окръжна организация на БКП, стр. 408).
Там, между селата Джиново (днес Злати войвода) и Струпец, са разстреляни Петър Балтаджиев, Радка Милева, Стойчо Тодоров, Тодор Келешев (циганин), Тодор Парата, Пачарков, Васил Бум (бивш полицай) и 16—17-годишният ученик Трифон…
Един от тези, които налетяват на рова с полузаритите жертви, е 88-годишният днес дядо Марин от близкото село. Обезпокоен от жалката съдба на клетниците, той съобщава за тях на представителите на властта в селото. Нареждат му на другата сутрин да отиде на мястото, за да им го покаже. Пристигайки там, той вижда надошли вече коли и камиони… Питат го: как смяташ, кога е станало това? Дядо Марин съобразително отговаря: а, трябва да е стара тая работа, гони 6—7 месеца… Точно така, оттогава е, внушават му и те… Всъщност този отговор му спасява живота… Взети са мерки за по-доброто заличаване на следите от престъплението: вероятно труповете са преместени другаде или са зарити по-дълбоко.
След бягството Стефан Зехирев го чака дълга-предълга одисея: крие се в специално скривалище в дома си, после в пещера на Карандила, след което е арестуван и осъден на смърт. Никой адвокат не се наема да му напише молба за помилване, докато един от затворниците не се оказва адвокат.
Присъдата е заменена е доживотен затвор, от която излежава десетина години. Днес е все още жив, но теглилата са съсипали здравето му.
От всички осем разстреляни (има вероятност да са били девет) най-странна и необяснима е разправата с Петър Балтаджиев. В неговия дом през 1933 година е основан нов състав на ОК на БКМС (окръжен комитет на Българския комунистически младежки съюз). Това е отбелязано в цитираното съчинение на стр. 239. Никой никога не е споменавал Петър Балтаджиев да се е занимавал с дейност, насочена против комунистите. Нещо повече, той на два пъти е осъждан за комунистическа дейност и е лежал в затвора. Там, в затвора, е направил и венчавката си. Вина ли е това, че втория път е подписал декларация да не се занимава повече с това? А непосредствено след разстрела му брат му Георги Балтаджиев, член на БСДП (и днес!) става районен комисар — не е ли това индулгенция за гузната съвест на някои?
Сигурно е, че разстрелът край Тунджа не е единствен. Саморазправата на дошлите на власт комунисти е започнала веднага: вече и оръжието, и властта са били в ръцете на слезлите от Балкана. Стилът е малко по-друг: престъпленията са били вършени в скрити, потайни места.
За всичко това в историята на сливенската БКП няма нито ред. Има един-два реда за „суровите, но справедливи присъди“ на Народния съд в Сливен и Нова Загора — започнал дейността си (също подлежаща на строга ревизия) едва през февруари 1945 г.
Всеки човек има изконното право поне да знае къде са костите на неговите предци — да запали свещ, да поплаче над тях (ако са останали сълзи). А има и други въпроси, които 45 години стоят без отговор.
Хората искат да знаят!
Вестник Век21 1990 г.
