Лесно се самозабравяме, но всичко това е само част от един объркан ум, натъпкан с неверни истини. Иначе хората по природата сме добри и състрадателни индивиди и не бихме продължавали да вредим, ако осъзнавахме с колко простички действия го правим.
Обиждаме се на близките си, на приятелите си, на напълно непознати, на живота.
Зад обидата стои единствено липса на изживявания, липса на наблюдателност върху онова, което ни се случва, липса на разбиране и приемане в нас самите.
Защо крием емоциите си? Тъкмо по този начин се изгубваме в свят на илюзии.
Когато изживяваме нещо, би следвало да му дадем гласност – дори не пред другите, а пред себе си. Може би, ако го правехме, щяхме да се уважаваме повече и да внимаваме с какво си позволяваме да тровим тялото и душата си. Щяхме да си дадем сметка колко неблагоприятно и ненужно е да задържаш болка, омраза и преди всичко обида.
Толкова е по-просто. Хора сме, но когато заменяме човешката си същност със стремежа както ние, така и животът ни, отношенията, любовта, децата ни да отговарят на някакви кухи и безмилостни изисквания, спояваме свободното си време с обида. Все пак така няма да се наложи да поставим под въпрос вече утвърдените си разбирания.
И това е една бездънна яма. Ще гледаме отсрещните, а ще виждаме себе си – незадоволените си нужди, липсата на обич и толерантност, неувереността, за която си мълчим и не се опитваме да променим. Така си оставаме чужди. Но отвътре.
Защото обидата най-често е единствено чифт очила, с които да прикрием емоциите, напиращи в душата ни.
Спрем ли да се борим, ще видим колко мирно всъщност ни приветства светът.
Животът не ни мрази, накърнява и измъчва, а се опитва да отвори очите ни и да ни научи да летим.
С благодарност можем да съзрем колко много вече имаме, с обич – да стоплим целия свят. И тогава ще осъзнаем, че сме хора. Просто хора, губещи силите си по пътя на перфектността, за да заслужат свободата да се почувстват достойни, пълноценни и достатъчни пред себе си.
И само ако го разбирахме, не бихме се сърдили повече никога. Не бихме се изгубвали в обиди. Вместо това бихме си подали ръка и бихме се сдобрили с онзи тихо чакащ одобрението ни вътре в нас, а след това с живота и със света.
