С бяло крило пролетната утрин чукна в стъклото и ме събуди. Слънцето е разпиляло из стаята злато, ведрост и здраве. Втурвам се навън към чучура на чешмата. Върху пътеката цветята са легнали тежки от роса.
– Ехей-й-й! – възкликна душата ми.
От съседният двор ми отговаря семейната двойка щъркели, първо единият почва, после – двамата. Барабанят върху синьото ведро небе, а игривото чаткане се втурва и затихва в гъстия върбалак край реката. Оттам се обаждат други пернати. Пее утрото.
С изгрева на слънцето всеки започва деня. Аз тръгвам към своята работа, щъркелите литват след родителските си грижи, а земята с топла сила налива градините и запича хляба.
Като небесна колесница пролетта препуска към тежкото лятно изобилие.
В светлата верига на дните, един остави тягостна диря в моите пролетни утрини, и аз го запомних.
Изгря като всичките. Към пладне въздухът се размъти и сгъсти. После притъмня. Ниско, под вежди, небето гледаше тревожно земята. Отнякъде се втурна и заподскача неукротима вихрушка. Емна по пътя де какво смогне – разпилени хартии, листи и клони. Дрънкаха ламарини, строшени стъкла и капаци. Затичаха към домовете си хората и криеха от прахуляка очите си. Отнякъде предупредителен трясък оттекна. Когато задъхана се скрих зад домашния праг, най-напред с поглед потърсих моите пернати съседи. Единият от големите стоеше над малките и ги бранеше. Навярно тревожно очакваше другият.
– Ще се върне! – помислих утешително и се качих в стаята. Като си поотпочинах, кой знае откъде една тревога ме бодна отново за щъркела. Погледнах натам, накъдето обикновено отиваше пътят им. Зад върбалака го зърнах. Той се стремеше насам, към гнездото си. Бурята все още размотаваше злата си сила. Грабна и завъртя щъркела. Една нова въздушна вълна го удари. Обърка се и птицата. Като загуби пътя си към гняздото, закръжи ниско и потърси опора на земята. Неочаквано нова въздушна вълна я повдигна нагоре. Безпомощна птицата съвсем се пусна върху стихията. Тя я пое и тласна към разпилените върбови сенки. Черните й криле се сляха с тъмния ужас и всичко потъна.
Излязох навън. Исках да узная дали другата птица в гнездото беше видяла двубоя на своя другар с бурята. Тя се нишеше над малките, бранеше своето щастие с поглед натам, откъдето се връщаше всякога.
След час небето беше пак синьо и весело. Земята отдъхваше от уплахата и търсеше топлата целувка на слънцето. По улиците, полето и градините спокойният живот се възвърна. В здрача на вечерта всеки бързаше към дома. Погледнах към пернатите си съседи. Още беше единият. Чакаше. През нощта той силно затрака и усетих тревогата, с която викаше другия.
В утрото пролетта пак с бяло крило чукна в стъклото ми, пак разсипа слънчево злато из стаята. Излязох с поздрав към пернатите птици от съседния двор. Беше едната. Не отговори на поздрава. Тъжно остана утрото. През деня няколко пъти излита. Ря се покрай реката. Връщаше се безшумно и се въртеше грижовно над малките и винаги нещо им носеше. После седеше на единия крак, на другия, както се седи при тревожно очакване.
Но другата все я нямаше.
Самотният тъжен родител отгледа малките. Те вече летяха, напускаха смело гнездото. Завладяваха небесните простори. Живееха трима задружно, но старият беше невесел, с часове загледан в далекото.
Лятото изпълни класовете със зърно, направи дърветата тежки от плод.
Пристъпяше есента с изобилие и спокойствие.
Като се прибрах в една от тези топли вечери, не видях стария тъжен самотник. Младите се бяха прибрали и се гушеха ласкаво.
На заранта пак го нямаше. И не дойде. Мъката някъде го беше зареяла. Може би не искаше да пречи на младите. Кой знае. И си помислих: как ли изплакват тъгата си птиците?
Когато тръгнаха на юг ятата от щъркели, тръгнаха и младите с тях.
автор Радка Халачева, вестник Дунавска правда, 1973 г.
