„Обществото Джейн Остин“ от Натали Дженър

За книгата

Осем души се събират, за да опазят наследството на любимата си авторка. Но дали нейните думи ще се окажат тяхното спасение?

Джейн Остин прекарва последните осем години от живота си в къщата на брат си в английското провинциално градче Чотън. Сто и петдесет години по-късно, малко след края на Втората световна война, една необичайна група се събира точно там, за да опази наследството на любимата си писателка. В имението има над две хиляди ценни книги и семейни реликви, които ще бъдат безвъзвратно загубени със смъртта на последния наследник.

Осмината души, които създават Обществото „Джейн Остин“, са коренно различни, но обединени от любовта си към творчеството на авторката. Сред тях са фермер, млада вдовица, бляскава холивудска звезда и многоуважаваният местен лекар. Всеки от тях води безмълвна борба с травмите от войната и собствените си житейски драми. Младата прислужница в имението намира писмо на Джейн до сестра ѝ Касандра, в което е споделила най-съкровените си мисли. Сензационно писмо, за чието съществуване светът дори не подозира и което може да промени хода на събитията.

Членовете на Обществото се сближават, пораждат се нови приятелства и болката от миналото започва да отшумява. Те са готови на всичко, за да опазят наследството на Остин непокътнато, но дали нейните думи няма да се окажат тяхното спасение?

„Обществото Джейн Остин“ е роман за житейските трагедии и триумфи, големи и малки, както и за чисто човешкото във всеки един от нас. Дебютът на канадската авторка Натали Дженър се превръща в международен бестселър и е преведен на 18 езика.

Очаквайте на 6 декември!

Откъс

Доктор Грей стоеше сам на бюрото в малкия кабинет до по-големия салон, където преглеждаше пациентите си. Взираше се тъжно в рентгеновата снимка пред себе си. Двата крака на Чарлз Стоун бяха толкова натрошени, че нямаше никакви надежди с времето да възстановят функциите си.

Вдигна снимката към златистата октомврийска светлина, която нахлуваше в стаята от прозореца, присви очи и я разгледа отново, макар че нямаше какво повече да види – нищо, което можеше да направи новината по-лесна за поднасяне.

Доктор Грей бе израснал в Чотън, по време на Първата световна война бе заминал за Лондон, за да учи в медицинското училище, а през 1930 г. се беше върнал, за да поеме практиката на доктор Симпсън. През последните тринайсет години той беше посрещнал доста хора на този свят и беше изпратил мнозина в отвъдния. Знаеше историята на всяко семейство и тяхната орисия – кои страдаха от астма и при кои психическите проблеми се появяваха през поколение. Знаеше кои пациенти можеха да понесат студената и горчива истина и за кои бе по-добре да не знаят нищо. За Чарли Стоун бе по-добре да не знае истината, поне за момента. Това би го тласнало в бездната на отчаянието преди неумолимият ход на времето и бедността да вземат превес над гордостта му.

Доктор Грей сложи пръсти на слепоочията си и натисна силно. Пред него стояха няколко флакона с лекарства. Вгледа се разсеяно в един от тях, след това се надигна решително от дървения въртящ се стол. Минаваше пладне и по това време неговата медицинска сестра и икономка обикновено му сервираше чай. Но той имаше нужда от малко свеж въздух, трябваше да проясни мислите си и да се избави от грижите, които се стоварваха върху него всеки ден. Той беше не само лекар на всички в градчето, но и техен довереник, бащинската фигура и добрият дух, който познаваше миналото и бъдещето по-добре от всеки друг.

Доктор Грей излезе навън през зелената врата на потъналата в рози къща, която винаги бе отворена за пациенти и водеше направо на улицата. Както всички някогашни работнически къщи, и неговата се намираше толкова близо до главния път, че на практика, наполовина се намираше на него. Медицинската сестра Хариет Пекам дърпаше дантелените пердета на еркерния прозорец, докато докторът преглеждаше пациенти, но любопитните очи на местните успяваха да надзърнат през прозрачния плат и тънкия процеп между двете завеси.

Той пое по пътя и видя такси от Алтън да спира точно на кръстовището, където Уинчестър Роуд се разделяше надве и където наскоро пресушиха старото езерце. В него някога живееха три патици, които все още обикаляха напразно улиците в търсене на своя изгубен рай. Доктор Грей видя три жени на средна възраст да слизат сред куп шапки и чанти от таксито точно пред старата къща на Джейн Остин.

Въпреки войната, която се беше разпростряла от двете страни на Атлантика, жените на определена възраст продължаваха да пътуват до Чотън, за да видят дома на Остин. Доктор Грей винаги се възхищаваше на силата на духа на тези жени, които изминаваха толкова дълъг път, за да отдадат почит на великата писателка. Войната ги бе освободила от нещо; някакъв първичен страх, който светът се бе опитал да им внуши, беше сразен пред лицето на още по-голям враг. Той се питаше дали бъдещето не принадлежи на тези жени, както киното вече бе предсказало. Кипящи от енергия, бъбрещи, пътуващи жени, водени от своята мисия, сбъдващи мечтите си, големи и малки. Досущ като Бети Дейвис в „Йезавел“ и Гриър Гарсън в любимия му филм „Случайна реколта“.

Доктор Грей си позволяваше една вечер през седмицата да се отдаде на страстта, която споделяше с покойната си съпруга: отиваше с автобус в съседния град Алтън, за да гледа новия филм. Останалото си свободно време прекарваше в опити да се разсее и да не мисли за Джени. Но когато светлините в киносалона угаснеха и двойките се прегръщаха още по-силно, той си позволяваше да си спомни своята обична съпруга и вечерите, които прекарваха заедно в същия киносалон. Тя винаги искаше да гледа „сълзливи“ филми, в които главните роли се изпълняваха от актриси като Катрин Хепбърн и Барбара Стануик. Понякога той влизаше в лек спор с нея, настоявайки да гледат уестърн или гангстерски филм, но в крайна сметка, филмите, които тя избираше, му допадаха не по-малко, отколкото на нея. Понякога двамата нарочно изпускаха автобуса и вървяха половин час до дома на лунна светлина, говорейки за филма, който току-що бяха гледали. Нямаше търпение да чуе мнението ѝ.

Винаги я беше обичал най-много заради ума ѝ – и беше достатъчно умен, за да признае, че е по-умна от него. Тя беше една от малкото жени в неговия колеж и прекарваше еднакво дълго време в библиотеката и в лабораторията. Острият ѝ математически ум навярно би бил истинско богатство за военното дело, но това бе едно от многото неща за нея, които никога нямаше да узнае.

Беше починала преди четири години след падане по стълбището, водещо до спалнята им, като удари главата си в ръба на най-долното стъпало, което той отдавна се канеше да поправи. Вътрешният кръвоизлив беше толкова масивен, че той не можеше да направи нищо, за да я спаси.

Лекар, неспособен да спаси собствената си съпруга, се сдобива с печална слава, редом със скръбта и самообвиненията. Никой не бе в състояние да го осъди по-сурово от него самия, но професионалната му гордост го караше да се пита дали съселяните му не го обвиняваха за случилото се.

Доктор Грей мина покрай трите жени, които разговаряха развълнувано пред малката бяла врата на къщата на Остин, и докосна шапката си за поздрав. Той не беше от местните жители, които ги смятаха за напаст и искаха да се отърват от тях. Всеки човек, който превръщаше селцето им в място на поклонение, помагаше за запазването на наследството и духа на Остин, и той като неин поклонник през целия си живот, разбираше, че жителите на селото се грижеха, макар и неволно, за нещо много по-голямо, отколкото можеха да предположат.

Тъкмо завиваше по Госпорт Роуд, старото шосе, което водеше към Голямата къща и имението на семейство Найт в съседство, когато видя един от членовете на училищното настоятелство да върви към него.

Двамата повдигнаха шапките си и човекът веднага заговори:

– Бенджамин, радвам се, че те срещнах. Отново имаме проблем в училището.

Доктор Грей въздъхна.

– Новата учителка?

Другият мъж кимна.

– Да, младата мис Луис, както вече предположи. Държи момчетата на строга диета, която включва жени писателки от 18. век. Не мога да я накарам да прояви здрав разум. – Той направи кратка пауза, след това добави: – Но може би ще послуша теб.

– Защо смяташ така?

– Ами най-малкото защото сте на близка възраст.

– Не съвсем.

– Освен това ти, изглежда, разбираш добре, хм, нейните методи на преподаване.

Доктор Грей присви очи почти незабележимо.

– От много години съм лекар тук, затова смятам, че познавам и разбирам доста добре всички тук. Но това не означава непременно, че имам някакво влияние над хората.

– Просто опитай, моля те. Бъди така добър да го направиш.

Доктор Грей не вярваше, че може да убеди Аделин Луис в каквото и да било. Знаеше, че останалите членове на училищното настоятелство, част от което бе и самият той – всички до един мъже над 50-годишна възраст, – изпитваха лек страх от младата жена, която за първи път работеше като учител. Аделин имаше пълно доверие в своята учебна програма и се противопоставяше на всякакви опити да ѝ се налага контрол. По ръст съперничеше на мъжете в настоятелството, което не беше трудно, защото само доктор Грей бе над метър и осемдесет. Но най-притеснително за всички бе фактът, че Аделин Луис бе привлекателна жена и при разговор с нея членовете на настоятелството забравяха какво всъщност са искали да кажат. Винаги гледаше събеседниците си в очите, не се притесняваше да заяви мнението си, винаги бе готова да влезе в спор и в крайна сметка, всички те отстъпваха пред нея. Доктор Грей клатеше неодобрително глава всеки път, щом някой от тях откриваше поредната ежемесечна среща на настоятелството с разказ за поредната капитулация.

– Е – отвърна той колебливо, докато се оглеждаше наоколо, сякаш очакваше да види някой, който лежи ранен на улицата и се нуждае от лекарска помощ, – предполагам, че бих могъл да се отбия при нея.

– Много ти благодаря – усмихна се другият мъж. – Нали не те отклонявам от работата ти?

Доктор Грей поклати глава.

– Не, излязох да се поразходя и да проясня главата си.

Мъжът отново наклони шапката си и изрече весело, преди да отмине:

– Едва ли разговорът с мис Луис ще ти помогне особено…