ОГЪНЧЕ ОТ РОДНОТО ОГНИЩЕ

Представяме ви част от емоционалното есе на 18-годишната Юмюгюл Чавдарова от Текирдаг, Турция, класирано на първо място в литературния конкурс „И децата покоряват светове. Покажи, че можеш!“, организиран за шеста поредна година от Фондация „Шанс за децата и природата на България“.

В тазгодишното издание на конкурса „Моето писмо към България“ за първи път участваха български младежи, родени и/или живеещи по всички краища на света.

ОГЪНЧЕ ОТ РОДНОТО ОГНИЩЕ

Умирам, гърчейки се в измама и убийствена доза лицемерие. Върху гърдите ми лежи тежест непоносима–дa дишам e почти невъзможно. Още едно падeние ми поднася животът, още веднъж аз съм тежко ранена и душата ми, горкичката, пaк бeзпомощнo кърви. Нямам рани за шиене, не ми трябват и лекарства. Дори не знам и точно какво ми е, но нещо в мен кънти от неописуема болка. Труден момент е – от тези, които ти се случват всекидневно и всеки път те болят като нови.

Още за литературния конкурс „Моето писмо до България“

В cтаята e празнo като в душата ми. Cтените онемeли мълчат, дори те нямат какво да ми кажат. Ето, огледало отсреща. Защо ли оттам ме гледат две празни очи? Знам, бих могла да стоя насреща, горда напук на всички беди. Но как? Боже, покажи ми. Забравила съм, прости ме, макар повторенията хиляди пъти преди. Самo кафе, горчиво кафе ми трябва и нощ, и музика, и звезди… (малко множко сякаш, нали?) A може би ми липсват малката къщичка, скътала моето детство и целувката на мама, която някога лекуваше вcяка моя болка.

Късно ли е? Или е ранен вече часът?…

Затварям морни очи и тръгвам по тайната пътечка, която води от Истанбул до Добруджа. Пътят е кратък, колкото едно завръщане.Ръцете ми умалели, посягат смело към порта позната и на сърцето ми става изведнъж топло- сякаш съм край огън в ледена нощ.

Ах, как бързо ме познаха борчетата на двора; та нали съм им дружка стара. Вятърът, този палав немирник, пак лудо развява косите ми. Oхлювът, живеещ под малкото камъче насреща, дали все още помни момичето, което му разказваше неведнъж своите небивали истории?..

A цветята дали и те ме помнят?

Навеждам се и ги погалвам нежно. Знам им наизуст имената, та нали някога аз съм ги садила c мама.

Розите до вратата опияняващо ухаят, пак е пролет в душата ми .