ОДИСЕЙ ИЛИ ЗА ВЕРНОСТТА

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 54, 1991 г.
ОДИСЕЙ ИЛИ ЗА ВЕРНОСТТА
Ценя верността. Към идея, към работа, към приятелство или любов. Не сляпата или фанатична вярност, а дълбоко изстраданата, премислената, преминалата през сърцето и ума. Човешката вярност, не кучешката преданост. Може би затова любимият ми герой още от детството е Одисей, символът, според мен, на верността. Нашето време е време на изневери. От всякакъв род. Време на малки, по-големи и още по-големи предателства. Един изоставил идеите си, друг родината си, трети сочи с пръст довчерашния си приятел и крещи: „Разпнете го!“ Нашето време е време на изпитание на верността. Лесно беше в годините на блатното спокойствие, когато имахме гарантирана някаква сигурност, макар и на висока морална цена – без усилия лесно можеше да се кълнеш, защото почти не се изискваха доказателства. Колко много герои имахме преди 10 ноември, колко патриоти и смели борци – ту за чудесното настояще, ту за „светлото“ бъдеще! На думи. Вятърът на промяната ги издуха и къде са, както е казано, днес никой не знай, днес никой не знай… Разсъжденията ми нямат политически цвят. Днес аз еднакво уважавам верността и последователността на Жельо Желев и Стефан Продев, на Петър Слабаков и Анджел Вагенщайн, на Блага Димитрова и Христо Ганев. Всеки от тях посвоему е верен на идеите от дисидентското си минало, посвоему е честен. Не че те не се промениха с времето – промениха се. Но дотолкова, че останаха верни на най-важното в себе си – да говорят и постъпват по съвест, да не се страхуват от истината, да се борят за нея без „малки“ и „големи“ съображения. С други хора стана другояче. Те дочакаха промяната в тихия уют на кафенетата или пред телевизорите в семейните си холове. После обаче подадоха наплюнчени показалци, за да видят накъде духа вятърът и побързаха да се ориентират за силата му. Днес синият вятър духа по-силно, затова надуват платната си по него. Утре може пък червеният да задуха – ще сменят курса. Не отричам правото на хората да се променят. Може много силна любов да угасне след време, може лодката на приятелството да се натъкне на подводни камъни, може искрено приета идея след време да те разочарова и отблъсне. Но тези промени в ума и душата не стават за една нощ, нито дори за един живот. Човекът личност се променя бавно и мъчително, след дълги и драматични размисли, след многобройни претегляния на везните на съвестта. Този, който уважава себе си и има изострено чувство за собствено достойнство, постоянно изпитва скрупули, ако се „налага“ да изневери. Мисля, че напредъкът на този свят, неговата промяна към по-добро, се дължи преди всичко на верността в различните й варианти. Смятам, че в никакъв случай новото не бива да унищожава до основи старото, да се гради на руините на вчерашното. Всяко ново нещо е и продължение на някаква традиция. В известна степен то е и вярност. В политиката, в изкуството, в литературата винаги много по-силно впечатление са ми правили хората, които са се разкривали отрано като целенасочени, които отрано са разбирали какво искат и за какво се борят в живота. И следват целта си, преодолявайки препятствията, изпречили се напреде им. Първото име, което ми идва наум е Моцарт, разбрал и избрал още като дете пътя си. Но защо да надзъртаме в чужбински дворове, ами Левски, ами Ботев? И двамата са се развивали и са се променяли, разбира се, като мислене, като идеология, но същевременно и са оставали верни на себе си, на ранните си младини. Да бъдеш верен не означава да бъдеш ограничен в някакви рамки. Да приемеш да бъдеш верен на нещо или на някого, означава да го разбереш докрай, да проникнеш в същността му, да намериш мястото си в тази същност. То ще ти помогне да разбереш по-добре и самия себе си. Спомням си репликата на героинята в един филм: „Да бъдеш верен не означава радост само за този, на когото си верен, а и за теб самия.“ Свободата на верния идва от вътрешното усещане за моралност, за нравствено удовлетворение, за изпълнен човешки дълг. Обратно – нагаждачът, съобразяващият се с конюнктурата е повече окован от веригите на катадневни съображения и пресмятания с кого и къде ползата ще е по-голяма. Вярност за вярност. Имаше един такъв лозунг в междудържавните ни отношения в близкото минало. Не го приемам. Защото не намирам в него достатъчно нравствена мотивировка. Да си верен, за да ти бъдат верни. Определена е цената на нещо, което не би трябвало да има цена. Верен си, защото си убеден в правотата и нравствеността на този или това, на което си верен, а не защото ще ти отговорят със същото. А може би ти самият, въпреки предаността си, си допуснал компромиси и грешки, с които си загубил правото на подобно отношение. Никога не съм разбирал израза „да останеш верен до смърт“. Разбирал съм верността винаги по-човешки, по-просто и делнично: като отстояване правото на индивидуално мнение пред помитащата вълна на демократическия централизъм поставяне на подпис под демократичната конституция, щом си избран от народа затова, въпреки гневните филипики на съпартийците си. Верността трябва да се защитава. Постоянно. Дори след най-уморителното доказателство, каквото е завръщането на Одисей. Непоносимо трудно е да се сражаваш точно тогава с женихите на Пенелопа. Но безспорно – винаги достойно.
Таньо КЛИСУРОВ