„Откраднати жилища“. Как Москва отнема имотите на украинци в окупираните територии

Хиляди украинци, които са напуснали окупираните от Русия територии, са принудени спешно да се завърнат по домовете си. Основната причина е, че новата власт им отнема частната собственост.

Няколко украински бежанки разказаха пред Свободна Европа какво се случва, след като човек се озове на своя земя, която е все още превзета. В този разказ сменихме имената им, за да не изложим на риск нито тях, нито близките им, които са останали под окупация.

„Новите територии“ – така нарича Русия украинските градове и села, които е превзела.

Няколко факта за имотите

На 1.09.2023 г. Кремъл издаде указ, който засяга притежателите на недвижимо имущество в окупираните територии. Те получиха една година срок, в който да докажат, че земята и жилищата, които са имали в Украйна, са действително техни.

В противен случай имотите трябва да се обявят за „безстопанствени“ и да се изземат от руската държава.

За да докажат, че са собственици, украинците трябва да го направят лично. Това принуждава огромна вълна от бежанци да се запъти обратно към окупираните земи в Запорожка, Херсонска, Луганска и Донецка области. Тези области представляват 18% от цялата украинска територия.

Макар че срокът за „доказване“ на собственост непрекъснато се удължава от руските власти, паниката сред украинците, напуснали домовете си в окупираните територии, е огромна.

Свободна Европа потърси за коментар руското Министерство на имуществените и поземлени отношения. До редакционното завършване на статията отговор не беше получен.

Едно от оправданията на окупационната власт е, че в голяма част от окупираните територии украинците са изнесли цялата документация на имотните регистри при отстъплението си, тоест в повечето случаи руснаците няма как да разберат на кого е даден имот

Но това е само оправдание, с което те си служат, за да отнемат жилищата на бежанците, напуснали домовете си. Това става ясно от няколко истории на жени, намерили убежище в България.

Галина от Бердянск и новите хора

Галина Нолевич от окупирания град Бердянск разказва, че руснаци обикалят от квартал на квартал и правят списъци на недвижимите имоти. Ако в тях не живее никой, ги обявяват за „безстопанствени“ и в тях могат да се нанесат напълно случайни хора.

„Преди окупацията в Бердянск имаше 130 000 жители. Това не е особено голям град и много хора се познавахме лично. В момента в града са останали не повече от 30 000 местни жители – повечето възрастни или такива, които просто не могат да напуснат града. За сметка на това пристигнаха хиляди хора от Русия – основно от азиатските й републики и Далечния Север. На новите заселници се дават жилища, които са откраднати от украинските им собственици.“

Нолевич разказва как градът напълно се е променил – местните жители ходят с наведени глави по улиците, живеят в страх и не желаят да разговарят един с друг, освен по теми, свързани с физическото им оцеляване. Има много случаи на изнасилване, казва тя. Често млади жени се страхуват да излизат на улицата сами. Обиските, арестите и терорът може да засегне всеки, защото в окупираните територии има партизанска съпротива и саботажи, така че руските нашественици са нащрек.

Това, което разказва Нолевич, съвпада с историята на други райони, които са били окупирани в миналото, и където също е бил подменян етническият състав на населението. Например част от населението на Балтийските държави е изпратено в руския Далечен изток и други отдалечени райони в СССР, а териториите на Естония, Латвия и Литва са масово заселени с руснаци след Втората световна война.

Анна от Мариупол и оцелелият имот

Анна Пелечук е бежанка от Мариупол. Мъжът ѝ е моряк. Когато започва войната, той е в плаване и успява впоследствие да се събере със семейството си в България.

Анна успява да се измъкне от окупацията с огромни трудности. Но нейните родители не могат да дойдат с нея, защото баща ѝ е тежко болен.

Апартаментът, който тя притежава с мъжа си, не е пострадал от бомбардировките, но майка ѝ всеки ден ходи там, включва осветлението, понякога прекарва по няколко часа в него. Така иска да „докаже,“ че този апартамент е обитаем, за да не дойдат случайни хора и просто да се нанесат в него.

Въпреки всичко Пелечук е в паника, защото няма никакви гаранции, че жилището ѝ няма да бъде иззето. „Не знам какво да правя, на път съм да загубя дома си. Но съм ужасена да се върна отново в Мариупол,“ казва тя.

Роднини на други бежанци, които са останали в Мариупол, разказват на близките си, че там се заселват хиляди хора от азиатските територии на Русия – от Коми, Архангелск, Мурманск, Якутия… Коментират, че много от тях не са виждали вътрешна тоалетна, а сега са настанени в изоставени жилища, които са оцелели.

Кремъл и бежанците

За да докажеш, че притежаваш имот, има най-малко две условия, посочени от руските власти – трябва да дойдеш на крака и трябва да имаш руски паспорт.

Не е достатъчно да имаш нотариален акт, не е достатъчно някой близък да го занесе на руските служби, не е достатъчно и пълномощно. Така окупационните власти принуждават украинските бежанци да се върнат лично в окупираните територии.

Повечето бежанци нямат руско гражданство, те са с украински паспорти. Не искат и да отиват там, откъдето веднъж едвам са се спасили.

Окупационните власти са решили въпроса по следния начин: щом един украинец няма руски паспорт, значи ще дойде при руските власти и ще му връчат документа на място.

„Кръговете на ада, през които те трябва да минат украинците, са достойни за испанската инквизиция“, казва Олга Незревич от Херсонска област.

Олга от Херсон и руският паспорт

„Първото нещо, което трябва да направи украинец, завърнал се в окупирана от Русия територия, е да му се издаде руски паспорт“, казва Олга Незревич.

Тя описва правилата така: „Без този паспорт той не може да комуникира с руските институции. Това става с чакане – при някои отнема седмици. След като му издадат такъв паспорт, украинецът е превърнат в руски гражданин. Той трябва да подаде документите за своята недвижима собственост в Министерството на имуществените и поземлени отношения, където всичко би трябвало да се внесе в имотни регистри“.

Но украинците твърдят, че дори и след като вземат паспорт и подадат документи, имотът им не се вписва на тяхно име. Документите първо трябва да бъдат разгледани, а после и одобрени от специална експертна комисия.

И това пак не е всичко. Въпросното одобрение се изпраща до украинеца с писмено уведомление. Този израз означава, че става дума за съобщение, отпечатано на хартия. То също трябва да се получи лично.

Но произнасянето отнема месеци.

Повечето украинци не могат да останат дълго в окупираните територии и напускат.

Най-големи проблеми срещат тези, които притежават общо имущество. Ако един от собствениците е доказал, че има своя част в имота, това не означава, че той ще му бъде върнат. Първо трябва и останалите собственици да минат по същия път на „доказване в лично качество“.

Тоест останалите части от имота могат да бъдат обявени „за безстопанствени“ и той да бъде иззет.

„Аз имам и част от апартамент, в който живеят моите родители в момента,“ казва Пелечук от Мариупол. „Те също са в паника, защото независимо че живеят в жилището си цял живот, те въпреки всичко са застрашени от изселване, защото моята част може да бъде обявена за „безстопанствена“, ако не се върна и ако не я декларирам като моя.“

„Хаосът и административните абсурди създават усещането за пълен произвол на руска държава в окупираните територии,“ допълва Незревич.

Ирина от Мариупол и новото руско строителство

„Там цари пълна несвобода,“ добавя Ирина Дмитренко, която е също от Мариупол, както и Анна Пелечук. Тя казва, че местните жители трябва да имат руски паспорт, за да ползват каквито и да било социални услуги. Ако нямат такъв, не могат да получават пенсия, не могат да разчитат на медицинска помощ.

В окупираните територии хората не смеят да говорят за политика дори шепнешком, казва тя. Много служители в администрацията са заменени с местни гаулайтери, които обслужват руския режим – много от тях са неграмотни и неквалифицирани хора, докарани от окупираните села, добавят и други украинци от завзетите територии.

Но в града тече активна строителна дейност и много местни жители, както и пришълци, намират препитание в нея. Събарят се хилядите разрушени сгради и се строят нови блокове.

Местни хора се оплакват, че руската власт се гаври с тях, като им предлага да ги настани в малки едностайни апартаменти в новопостроени сгради с лошо качество, само срещу ипотека. Те казват, че сега украинците трябва да си купят жилища от руснаците, които са разрушили техните домове. А хората, които нямат работа и средства за ипотека, остават без жилище – като живеят на квартира или при роднини.

Евгения от Мелитопол и пропагандата

Украинците, които са успели да се завърнат в окупираните територии, а след това отново са ги напуснали, разват за пропагандата, която са гледали по телевизията.

В областите завзети от Русия, се гледа предимно руска телевизия.

На Евгения Гричук се е наложило да живее три месеца в окупирания Мелитопол. Тя твърди, че е слушала само небивалици, особено офанзивата, която Украйна предприе в руската Курска област.

„Ако човек слуша руска телевизия, ще чуе само как руската армия громи украинците в Курска област и по целия фронт. Лъжат колко хуманно руснаците се отнасят с пленените украински бойци и как пленени украинци благодарят на Русия, че ги е „освободила.“

Според нея често се показва как руснаците са унищожили огромно количество западна техника. Но Гричук, която се информира подробно, знае, че точно такава техника никога не била давана от Запада на украинците.

Елена от Мариупол и зарязаният апартамент

Всички бежанки, с които Свободна Европа разговаря, казаха, че никога не биха повторили това завръщане в окупираните си градове. Те са част от онези, които са предприели такова пътуване, за да спасят имуществото си.

Но има и такива като Елена, които се отказват от битката на средата – стигат до разрушения си град, което и без това не е лесно, но едва стигнали до него, тръгват обратно.

„Нашите баби и дядовци са ни разказвали за фашистката окупация на Украйна по време на Втората световна война“, казва Елена Марченко от Мариупол.

Тя продължава: „Това, което видях с очите си в Мариупол, е дори по-страшно от разказите на дядо ми, който се е сражавал срещу хитлеро-фашизма“.

Марченко е прекарала няколко дни там, но решава да напусне и да остави жилището си на произвола на съдбата. „Дом, в който не мога да дишам, не ми трябва“, завършва тя.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036