Отново ни мислят злото. Не в Брюксел, а в София.

Коментар на Ясен Бояджиев:

В България поредният законодателен „шедьовър“ е толкова стъписващо абсурден, че човек си казва: „Не може да бъде!“. И се пита защо: заради зла умисъл или обикновена глупост? Кой говори в главите на законотворците – задкулисен център, изпълняващ програма за овладяване на всичко и всички, или собственото им невежество?

Всеки втори – обект на наказателно преследване

Вероятно понеже се „справиха“ с корупцията по различните етажи на властта, сега са се заели с проявите ѝ в частния сектор (въпреки че, всъщност, те отдавна са инкриминирани). С тази цел (или под този претекст) поредна кръпка в Наказателния кодекс (променян над 20 пъти само през последните 5 години) превръща куп професии и упражняващите ги хора в „длъжностни лица“, изравнява правния им статут с длъжностните лица в публичния сектор (няма да има разлика между шеф на частна фирма и министър, например) и ги заплашва със затвор за всяко нарушение или неизпълнение на служебните задължения. Единодушното мнение на практически всички, които не зависят от властта, е че тези промени са „ненужни, хаотични и неразбираеми“, ще доведат до „тълкувателен хаос, произвол и субективизъм“ в правоприлагането, до „недопустима и немислима намеса на държавата“ и „криминализиране на гражданския и търговския оборот“. Че „опасно се размиват границите между наказателна, дисциплинарна, административна и гражданска отговорност“, с което действащото от римско време насам право се обръща с главата надолу. Вече всяко неизпълнение на търговски договор (например, забавено плащане), всеки подарък или бонус за добре свършена работа, дори шише ракия за майстор, изпратен от фирма да ви ремонтира банята, или бакшиш в ресторант ще е корупционно престъпление. Така „всеки втори български гражданин може да стане обект на наказателно преследване“, а прокуратурата ще получи още по-голяма власт и ще се превърне „в оръжие за саморазправа с частния бизнес“. Което може би е истинската цел.

Според министърката на правосъдието, това са напразни „страхове“, чиито създатели щели да „понесат морална отговорност“. Какво е мнението на депутатите от мнозинството не е съвсем ясно. В правната комисия на парламента някои от тях допуснаха, че авторите на законопроекта „може и да са преминали границите на разумното“, което обаче не им попречи единодушно да гласуват „за“ него. После пък отложиха гледането му в пленарна зала, понеже се налагало „продължаване на общественото обсъждане“. Само че общественото обсъждане отдавна свърши и позициите са ясни. Срещу законопроекта са всички – цялата научна общност, цялата адвокатура, всички организации на бизнеса, плюс Върховният касационен съд. А негов защитник е единствено… прокуратурата.

Не е изключение

Какво ще последва предстои да видим. Едно е сигурно – надеждата, че някой може да е осъзнал грешката си е напразна. Защото подобните на този закони напоследък не са изключение, а правило.

„Когато виждам как се творят законите, особено в последните години, наистина излизам от равновесие … Безотговорно, популистки и непрофесионално… Това нещо в белия свят го няма, не може да съществува, това е погазване на елементарни правни принципи. Обаче у нас върви, у нас всичко може да се напише на хартия и то минава. Ние непрекъснато си нарушаваме конституцията… Имаме една фасада за конституция и си я погазваме, кой както намери за добре. И сме членове на ЕС и се чудим как ни държат още с такова законодателство…“ Това свидетелство е на дългогодишен професор по право в Софийския университет, два пъти народен представител, бивш председател на Народното събрание и служебен премиер. На него може да му се вярва – защото освен всичко друго понастоящем е и председател на Консултативния съвет по законодателство към председателя на Народното събрание. Само дето отдавна никой не се е консултирал с него. Оценката му е остро критична, но същевременно – деликатна и щадяща. Понеже не изчерпва всички причини и не отговаря на въпроса защо.

Пълзящ авторитаризъм

А причините са две и вървят ръка за ръка. Но преди да ги назовем, трябва да разсеем една трайно налагана заблуда, а в случая – откровена лъжа: че поредното безобразие е „по искане (препоръка) на Брюксел“. Истината е, че никой нито е искал, нито е препоръчвал такова нещо. Заблудата има и друга страна: действителните препоръки на ЕС – например за борба с корупцията, за независимост на съда и реформиране на прокуратурата – системно се сблъскват с откровено бездействие или имитация на дейност. В други случаи пък управляващите „си измиват ръцете“ с ЕС, като му стоварват своята отговорност за всяка непопулярна политика. Така, въпреки претенциите си за привързаност към Европа и нейните ценности, създават ирационални и напълно незаслужени настроения срещу ЕС, представяйки го като някакъв митичен и непроницаем „Брюксел“, който ни мисли злото.

Зла умисъл понякога наистина има, но нейните носители са в България. Именно тя е една от причините за закони, като описания по-горе. След успешно проведеното завладяване на държавните институции и монополизиране на властта от политико-олигархичното задкулисие, напоследък в законодателните инициативи (и не само) все по-ясно се очертава линия на последователно и съзнателно ограничаване на демократични права и свободи и създаване на условия за репресия срещу всеки, който се пречка на властта. С което принадлежността на България към демократичната система става все по-формална. Ето някои от предходните примери. Промени в Наказателно-процесуалния кодекс и Закона за съдебната власт развързаха още повече ръцете на прокуратурата и ограничиха независимостта на съда. После прехваленият антикорупционен закон, без по същество да промени нищо в „борбата срещу корупцията“, създаде нов свръховластен орган с огромни възможности за разправа с неудобните.По тази линия са и поставените засега „на трупчета“ конституционни промени за премахване давността за разследване на приватизационните сделки. Остава да добавим и една вече изпълнена от парламента „частна поръчка“ – закона за КТБ, окачествен от споменатия професор по право като „явно и ачик-ачик противоконституционен“.

Липса на интелектуален капацитет

Втората причина, която прави възможна тази законодателна катастрофа, е липсата на (да се изразим по-възпитано) професионален и интелектуален (за моралния да не говорим) капацитет сред законодателите. Тя се вижда ясно и отстрани, но тук ще цитирам свидетелство на човек, който от много години следи отблизо и „на живо“ работата на правната парламентарна комисия. Според него нивото на тази комисия е падало през годините непрекъснато и главоломно. Винаги са се приемали и некачествени закони, които после се е налагало да бъдат преправяни, казва той. Преди 10-15 години обаче в почти всички партии имаше брилянтни юристи, които успяваха да надмогват идеологическите си пристрастия, да чуват различните аргументи и да не прекрачват границата на професионалната почтеност. С годините те бяха изместени от хора с трагикомично ниво на компетентност, на границата на неграмотността и невежеството, с които дори не може да се говори. Нивото на професионално най-слабите депутати в комисията отпреди 12-13 години днес е ниво на най-добрите. Това наблюдение, впрочем, може да бъде отнесено към целия т.нар. политически елит, но това е друга тема.

Нека се върнем на въпросите от началото. Зла умисъл или обикновена глупост е причина за поредния законодателен „шедьовър“? Кой говори в главите на законодателите – задкулисен център или собственото им невежество? Отговорът е: и двете. Едната причина не може без другата. Всяка политика си изисква съответните изпълнители.

Някои вече изпитаха върху себе си последиците от тази политика, утре на тяхно място може да е всеки. Тя обаче има и висока икономическа цена, която всички отдавна плащат. Който не разбира всичко това, не цени свободата и правата си. И си заслужава съдбата.

Източник: Дойче Веле