От сейфа на времето

Сетен дъх от Белене
(една истинска история)

ЛИДИЯ РОВНЯКОВА , родена в България, дъщеря на емигрантското семейство нa граф Ровняков, разказва:

[ad id=“225664″]

26 януари 1958 г. Най-страшният ден в моя живот. След голям успех миналия ден на естрадата като певица на руски и съветски романси какъв ужас, какъв парадокс! Позвъни се на вратата на жилището ми на ул. „Ген. Гурко“ № 47 в 8 часа сутринта. Отваря баща ми В. Л. Ровняков. Петима души нахълтват, отблъскват го и питат за мен. Той посочва вратата на моята стая. Те безцеремонно нахлуват, отнемат ме от моето дете тогава на 10 г., и ме apeстуват. Закарват ме в Централния затвор.
Там в тясна килия ни натъпкват 20 жени. Никой не ме вика за нищо. Така 10 дни. Най-сетне аз пожелах да бъда разпитана. Един следовател се чудеше защо съм там. Накрая ме накара да напиша кратка автобиография и… това е всичко. Никакви обвинения, никакви документи срешу мен, никакви присъди… нищо!

[ad id=“263680″]

На 8 февруари сме на Централна гара. Натовариха ни в конски вагони, запечатаха ни. Жените се разпискаха, разплакаха. Настъпи паника. За да ги успокоя, аз запях старинна руска каторжна песен „Когда над Сибирью взаймется заря“. Жените се поусмириха и поеха втория глас.
Врата се отпечатва. Един милиционер — лейтенант, и двама войници застават насреща ни. Лейтенантът се развиква: „Какво сте се разпели бе, курви, джадии… да не сте тръгнали на разходка бе, пачаври такива…“ В момента, когато искаше отново да затвори вратите, аз извиках: „А вие какво искате? Да ревем, да пищим, та да се разбере, че в Народна република България има концлагери както през хитлеризма и фашизма? Разредете ни, защото вече четири жени припаднаха от липса на въздух! Дайте ни кофа за отходни нужди, кофа с вода и канче, свещи!“ Той ме изгле да подозрително, попита ме за името. Остана изненадан, като разбра, че съм рускиня. Затвори вратата, но след 20 мин. се върна. Изпълни донякъде моите искания.
Поехме пътя за Белене. Този ад е описан от много репресирани жени и мъже, затова няма да описвам ужасите, издевателствата, ругатните, побоищата, на които бяхме подложени. Споделям само няколко мига от моите патила — там на остров Персин и Щурчето.

[ad id=“236993″]

Подкараха ни пеша през мочурищата, снега и калта. Гониха ни 14 км, а те на коне. Крайно уморени стигнахме до женския лагер. Аз загубих в калта обувките си. С боси, замръзнали крака вървях повече от 10 км. Бяхме наблъскани в развалина — барака без прозорци, с парцали на дупките. На всяка се падна по две педи място за спане. Какво ти спане! Каква ти почивка! На сутринта ни изкараха навън — студ, кал, сняг, вятър. Боже, какъв вятър! Строиха ни. Започнаха преброяването и записването със съответни епитети, ругатни, гаври, шамари. И от този ден за мен започна войнишкият живот. Легни- падни, стани, легни, падни, стани…
Ежедневието ни беше в непосилен труд, копаене, носене на тарги със земя за диги, окопаване на царевично цвекло, жънене и т. н. — по 16 часа на ден. А храната? Първите 4 месеца едно и съшо — фасул, зеле, зеле, фасул… Юни месец започнаха с помия, в която плуваха само парчета свински тлъстини, с четина, водата, водата с пясък — направо от Дунава.

[ad id=“236999″]

При тези условия аз заболях от язва в стомаха и ревматизъм в ръцете. Повръщах кръв. А те „господарите на лагера“ — гражданките милиционерки Тотка, Галуна, Нонка, Елена и началникът кап. Нешев, ме ритаха, викаха ,лъжеш“, „симулираш“, „работи“… На 14 август на полето получих перфорация на яззата. Два дни и две нощи — без лекарска помощ. Едва на 16 август вечерта ме закараха в свищовската болница на камион с двама милиционери. Разви се перитонит, оперираха ме и… останах болнава за цял живот.
Дойде моето освобождаване. На заповедта от ген. Колчев пишеше: „Лицето да бъде незабавно освободено поради допусната грешка за неговото задържане.“
Сетен дъх, кратки минути, в които се чувствувах все пак човек, бяха моите стихове. Пишех ги скришно, на късчета хартия. Два от тях предоставям на в. „Ден“. Публикувам ги за първи път.
Юни 1958 г., Белене

[ad id=“237001″]

„О, хора! Моля пощадете! Та няма ли човеци в този
свят?
На мира днес ме оставете в лагера — злокобен, клет!
Не исках вашите „таланти“, ни вашата „слава“, нито
„чест“!
Дори парите ви, даже
„брилянти“ не ме привличат в унес.
Покоя на душата ми върнете!
Изтрийте изобилните сълзи…
Детето ми върнете,
та да утихне огънят в гърди!
Да стихне бурята в сърцето!
Да занемее моята уста…
Да грейне слънце на лицето,
тъй както по-рано бях така!
Юли 1958 г., Белене
Започвам зла да ставам,
горчи ми залъка дори!
И вместо да забравям
аз помня всичките „злини“.
Аз помня кой, къде, кога
постлал ми бе на „меко“!
И кой се с мене подигра,
и кой ме прати „на далеко“,
и кой ме „духна“ в лагера,
и кой ме сметна за овца,
дори по-глупава от нея.
За всичко имам „обица“
и сълзи на обида лея!
И не просветва моят зрак
и милост нямам вече!
Забулена съм в черен мрак!
Отровена, кръвта изтече.
Лидия РОВНЯКОВА