Петер Паул Рубенс – живот на едрички порции

Той не е дебел, но е едричък. И обича живота на едрички порции – пълнокръвни жени, отрупани софри, дълги разговори с европейски владетели и много рисуване.

„Моята страст е от небесата, не от земните разсъждения” – казва фламандецът Петер Паул Рубенс.

За какво се сещате, щом някой спомене „трите грации”? Аз лично виждам Мишел Пфайфър, Никол Кидман и Мила Кунис. Но деликатният иначе Рубенс би направил кисела гримаса – модерните грации са твърде кльощави за бароково пищния му вкус. Вижте „Венера пред огледалото”, „Андромеда” или „Вирсавия при фонтана”. Вижте и прочутите шедьоври на женската плът – „Трите грации”, „Съдът на Парис”, „Похищението на дъщерите на Левкип”.

В цялото творчество на Рубенс, заченало Барока в изобразителното изкуство, виждаме едри тела, изобразени в стремително движение, дори когато са седнали. Емоционалната атмосфера е напрегната, изтъкана от резки контрасти между светлина и сянка, наситена с богати, топли цветове.

Сюжетите с рубенсови жени са от античната митология и с откровената си, пищна голота, носят силен еротичен заряд, но не прескачат отвъд естетиката. Те въплъщават идеала и на самия художник, и на неговото време – както за женските форми, така и за магическия женски дух. Но в пищността има и чисто занаятчийския, ако щете, интерес – телата с повече разкошна плът, с гънки и извивки, са му по-интересни за рисуване.

А как се обяснява противоречието, че Рубенс е религиозен човек и голям религиозен художник, а в същото време буквално прославя плътското и земното?

Противоречието е привидно, плод на незнание или предразсъдъци. Рубенс живее в късния, зрял Ренесанс и прехода към Просвещението, когато е разпространено разбирането, че човешкото тяло е велико божие творение.

Петер Паул Рубенс е рядък по мащаб гений, който има качества и за велики дела в изкуството, и за успех в обществото. Описват го като човек с мощен интелект, кипяща енергия, добро здраве, приятна външност, удивително чувство за хармония и бистър ум.

Роден е през 1577 г. в Зиген, Германия. Фламандското семейство е там поради сложна каша, забъркана от професионалните ангажименти, религиозните убеждения и любовните трепети на баща му. След смъртта на бащата, те се връщат в Антверпен, където Петер пък се връща към католицизма, получава класическо образование и на 14 чиракува за художник. Основна част от обучението е копиране на стари майстори и Рубенс го практикува цял живот.

Първият етап от доживотното учене свършва през 1598 г. – на 21 той е приет за майстор в антверпенската Гилдия на Свети Лука. После заминава за Италия, където попива прелестта и новаторството на големите ренесансови художници.

В Рим получава първа сериозна поръчка – три работи за църквата „Санта Кроче ин Джерузалеме“. През 1603 г. херцогът на Мантуа го праща на дипломатическа мисия в Испания, по време на която Рубенс навлиза в тънкостите на дипломацията, копира картини от кралските испански колекции и изгражда контакти с владетелите, които са и владетели на родната му Фландрия.

След връщането в Италия, получава най-голямата си поръчка – олтара на църквата „Санта Мария ин Валичела“ в Рим.

Рубенс е така пленен от Италия, че в писмата се подписва Пиетро Паоло, а след смъртта на майка си отива в Антверпен с идеята да се върне скоро на юг.

Но не става така.

В Антверпен е назначен за придворен художник от ерцхерцог Алберт и жена му, Изабела. Дават му годишна пенсия от 500 ливри и „допълнителни права, почести и облекчения заради неговия разум и огромен опит в изобразителното изкуство, както и в други изкуства”. Има се предвид опитът като дизайнер на килими, илюстратор на книги, украса на златни и сребърни съдове. Той може да отвори ателие в Антверпен и да приема всякакви външни поръчки, а херцозите си му плащат отделно за всяка от своите.

Както пише негов племенник: „Херцог Алберт го държи, окован със златни окови”.

Животът в тези окови е лек и приятен, но Рубенс не се подвежда. Той е организиран човек, има много ученици, но и сам не спира да рисува. Навиците му са твърди и здравословни – става в 4, работи до 17 и после язди. Докато рисува му четат класическа литература. Занимава се и с колекциите си от скъпоценни камъни и антични скулптори.

Славата на Рубенс расте, поръчките също, а когато Алберт умира, Изабела го праща на поредица дипломатически мисии.

За десетина години Рубенс се отдава на тази игра с не по-малка страст и не по-малък успех от играта на изкуство. Съчетаването на двете пък често му отваря врати, които биха били затворени за всеки друг.

През последните си десетина години Рубенс е малко по-уседнал. Жена му умира от чума и през 1630 г. той се жени за 16-годишната Хелена Фурман, най-красивата Елена по бароковите му критерии. Тя е чувственият модел, увековечен като Венера и други преливащи от плът и жизненост богини в повечето късни платна.

Той ú купува замък, тя му дава пет деца. Последното от тях се ражда осем месеца, след като Пиетро Паоло Рубенс се преселва в красивия и пищен свят, който цял живот рисува.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036