Популистите, които никога не си отидоха

Фриц Юсен е на седмото небе, буквално. След едни от най-тежките години за съвременната туристическа индустрия, шефът на TUI едва сдържа радостта си от скока в резервациите през последните месеци.

Само между септември 2020 и март 2021 година, компанията генерира загуби от над 1.5 милиарда евро, но очаква да се върне към печалба през последната четвъртина на годината. За времето на пандемията, туроператорът е принуден да взема кредити на стойност от над 4 милиарда евро, а наскоро взе още 400 милиона от финансовите пазари.

Но ускорената ваксинация, общото свиване на случаите на коронавирус и горещото лято не просто връщат настроението на европейците, но и задвижват търсенето на множеството услуги, които пострадаха от пандемията.

Зад усмивката на г-н Юсен обаче прозира нещо повече. Ускорено се създава общо усещане за оптимистичен рестарт, за възстановяване на рутинното социално летоброене, водено от ентусиазма на пост-пандемичното събуждане. Сякаш епидемията бе просто междувремие, странно и неприятно, но в крайна сметка отменимо и лишено от драматични последствия.

Мнозина очакват затвърждаването и на друга, политическа нормалност. Тя трябва окончателно да постави точка на популисткото отклонение, отприщено с избирането на Доналд Тръмп, Брекзит, Борис Джонсън и други, по-малко значими вариации на радикалната политика.

Настояването тук е, че пандемията не е време за импровизация, за бунт, за експеримент, за разрушаване на норми и системи. Тя връща баналната управленска рамка, експертността, разума и науката.

Притеснението и страхът притъпяват желанието за резки промени и на практика поставят точка на започналата преди половин десетилетие вълна от популистки натиск.

Тезата стъпва и върху различни примери. Загубата на Тръмп и неговият провал в управлението на кризата с COVID-19 се чува най-често. Фиаското на Путин в Русия, на Болсонаро в Бразилия също получават доста внимание, както и ежедневният политически хаос на Борис Джонсън.

Мнозина цитират и неслучили се събития, например, неспособността на „Алтернатива за Германия“ и Марин льо Пен да извлекат дивиденти от двойната криза. Усилващите се атаки срещу Орбан в Унгария и консерваторите в Полша се представят като навечерие на техния политически залез.

Прибързаният оптимизъм

Подобни очаквания обаче са не просто исторически неоправдани, но и фактологически неточни и просто не отразяват случващото се в европейската политика.

Актуалният стандартен прочит на ситуацията в Италия, например, акцентира върху евро „опитомяването“ на Матео Салвини, притъпяването на атаките срещу еврото и членството на страната в ЕС. Лидерът на „Лигата“ е правил подобни тактически ходове и преди, а неговата партия продължава да е пред левицата и, според последните проучвания, събира 20% подкрепа.

Голямата новина в Италия обаче е скокът в електоралната тежест на радикалната Fratelli d’Italia (Италиански братя), която в някои сондажи е дори водеща партия с 20.5%. Само преди три години, формацията получаваше подкрепа от около 4%.

Тази структура на партийната система сочи всичко друго, но не и отминаване на радикалния популизъм. Подобна динамика е видима и в Испания. Голямата новина там е възходът на крайно-дясната партия Vox, която на последните парламентарни избори в края на 2019 година стана трета политическа сила с 15% и дори успя да измести левите популисти от Podemos.

Изследванията от последните години ясно показват, че тя е стабилизирана като трета партия, като дори се представи по-добре от очакваното на местните избори в Мадрид. Самата организация е създадена преди едва осем години. Нещо повече, възстановяването на традиционната народна партия премина през изтегляне надясно, за да бъде поне частично неутрализирана Vox.

Отминалите парламентарни избори в Нидерландия също бяха поставени в политическата рамка на залеза на популизма. Основният аргумент бе загубата на три парламентарни места от страна на формацията на Хеерт Вилдерс. Но отвъд него, картината е доста по-нюансирана.

Марк Рюте е принуден непрекъснато да върви надясно, за да запази позициите си, а други стари десни партии продължават да отварят поле за по-радикални формации. Например, християндемократите продължават да губят влияние, вече са на 9% и загубиха нови четири места.

Още по-съществен е фактът, че Вилдерс има нов конкурент. „Форумът за демокрация“ на Хенк Отен и Тиери Буде е едва на пет години, непрекъснато върви нагоре и на последните избори добави 6 депутатски места, най-много от всички партии.

Рутинно спокойствие лъха и от повечето коментари за следващите президентски избори във Франция. Отново се очаква пъстротата, емоциите и интригата на първия тур неизбежно да отстъпят място на разума, хладнокръвието и предвидимостта на втория.

И тук ситуацията далеч не е толкова еднозначна. Еманюел Макрон непрекъснато прави грешни ходове и дистанцията между него и Марин льо Пен няма нищо общо с онези 66% на 34%. Като средна стойност, сега тя е 54% на 46%, но има изследвания, в които се свива до 52% на 48%.

Чуват се и гласове в подкрепа на тезата, че наближава политическият край на Виктор Орбан в Унгария и консерваторите в Полша чрез създаването на мегакоалиции срещу тях. Реално обаче, този процес едва стартира и е далеч от успешен финал.

Началото на новата криза

С напредването на кризата с COVID-19 вече отчетливо се оформят немалко големи дилеми и потенциални линии на разделение, които все повече се разполагат в центъра на публичния и политическия дебат. В началото на пандемията разрастването на държавата и нейните функции изглеждаше като неизбежен страничен ефект на кризисното управление, но това се променя.

Завзети територии трудно се отвоюват и в много страни вече стартират мащабни дебати за удържане на държавата и предотвратяване на нейната продължаваща експанзия. Невероятният скок на дълговете започва да се осмисля, макар че разговорите за това как се справяме с тях ще се отлагат до последния възможен момент.

Но нарастването на данъците и намаляването на разходите изглеждат неизбежни, независимо от реториката на много политици. Това е перфектната формула за нова социална нестабилност. На практика едва сега започва дебатът за това как изглежда справедливият изход от тази криза, къде и как да бъде разположена тежестта, върху кои социални групи, за колко дълго и т.н.

Краят на здравната криза по всичко личи ще даде началото на социална такава. Обществата влизат в трудни и сложни разговори, които няма да бъдат приятни и в които ще става дума за ограничения, нови данъци, нови лишения. Множество изследвания и данни сочат към нарастване на неравенството между социални групи, между стопански сектори, между различни национални стопанства. И в това отношение споровете тепърва ще се разгарят.

Постепенната диференциация и институционализация на разделението в правата между ваксинираните и тези, които не са или не планират да го направят, се ускорява с всеки изминал ден и единствено ще се усилва през идните месеци.

Инфлацията също може да се окаже сериозен дразнител. В някои държави тя вече започна да „изяжда“ доходите и макар повечето икономисти да я виждат като краткосрочен феномен, те са бъркали и преди. Непрекъсната смяна на логиката на затварянията също започва да вбесява все повече хора. Тя се движи между различни позиции, стартира от защита на възрастните и управляемост на здравната система, но вече се озова в полето на рестриктивния императив за ограничаване на потенциала за развитие на нови мутации, за надскачане на доскоро представяните за научни изисквания за минимален колективен имунитет и т.н.

Завръщането на старите проблеми

Отвъд новите разделителни линии сме свидетели на постепенното възстановяване на предходни проблеми, които генерираха широко недоволство. Например, към старите си нива постепенно се възстановява имигрантският натиск от юг и югоизток.

В Испания и Италия темата е отново с голяма политическа актуалност. Натискът ще се засилва поне от две посоки. След изтеглянето на САЩ от Афганистан, напрежението и конфликтите в страната нарастват непрекъснато и е единствено въпрос на време кога първата нова вълна от бежанци ще пристигне по границите на Европа.

В Африка също сме свидетели на неблагоприятни тенденции. Франция намалява военното си присъствие на юг от Сахара, а броят на държавите обект на все повече терористични атаки и нестабилност нараства. Нещо повече, кризите непрестанно се реинтерпретират, сменя се перспективата към тях, техният залог.

След края на пандемията е трудно да се предвиди дали погледът ни към случилото се ще остане същият. Предстоят и множество анализи, оценки и дори разследвания за дейностите на правителствата по време на тази криза. Например, във Великобритания предстои да стартира работата на специална комисия, посветена на това. Остава и елемент на непредвидимост.

В много държави започват да приключват различните програми за подкрепа на бизнеса и домакинствата и няма пълна яснота за картината, която ще се появи в техния край. Всъщност, в немалка степен сегашната пандемия по-скоро маскира множеството преходи, рискове и размествания. Най-логичното нещо е в нейния край да станем свидетели на различни политически сътресения. Основанията за вълни от радикален популизъм не просто не са изчезнали, а нарастват. Тепърва ще ги видим в политическото ежедневие.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036. .