ПОСЛУШНОТО КУЧЕ УМРЯ ИЛИ „НА КОГО СЛУЖИТЕ, ГОСПОЖО ?!“

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 48, 1991 г.
скандал
ПОСЛУШНОТО КУЧЕ УМРЯ ИЛИ „НА КОГО СЛУЖИТЕ, ГОСПОЖО ?!“
♦ Разярен поет ми дрънчи по телефона в ранна доба: „На кого служите, госпожо?!“ – Боже, колко му прилича на Поета дребничката злоба … Успявам да отговоря само, че служеше дресираното псе. Ама взехме, че го гътнахме … Слушалката оттатък трясва.
Ръководител на музей – със средно образование Дълго обвинявана (и от „ляво“ и от „дясно“), че бездейства, старозагорската „временна“ управа изглежда реши да опровергае упреците. След обединяването около идеята за бизнес-културен център (вярвам, за добро), след обещанието за кабелна телевизия, дойде времето и на кадрови „реформи“ с трайни следствия. Пример: Дом „Литературна Стара Загора“ има определен нов главен уредник (досегашният – г-н Стоян Стаев, излиза в полагаща се на възрастта му почивка). Няма никакво значение как се казва новият стопанин на литературния дом – той е член на СБП, от което следва, че е писател. А това, че писателят е със завършено само средно образование – очевидно не може да бъде пречка за решението на ВрИК. Е, на културна Стара Загора да й е честита мъдростта на управниците й! Фактът не е без прецедент. Аналогични амбиции се въртят и около Националния музей на българската литература. Още повече – прословутото ни законодателство не поставя образователни критерии, когато членове на творчески съюзи се кандидатират за щатни места, свързани със спецификата на творчеството им. Предисторията на този парадокс си е чиста политическа аматьорщина – нека я разкажа за яснота. През 1944 г. регентите подписват няколко наредби-укази, с които се ликвидира образователният ценз в идеологическата сфера (култура, образование, политическа работа в армията…). Мотивацията на такава стъпка е очевидна: червените комисари идат от гората, а де ти там училище? Но – право или криво – болките на времето нека си ги нищят историците. Само че волунтаристичният подход на революционерите после намира продължение в превръщането на идеологизираните творчески съюзи в заместител на критерия за образование: приемат ли те в някой съюз, можеш да ръководиш каквото ти хареса в твоя бранш и без да си учил много-много… Не коментирам ролята вчера и състоянието днес на въпросните съюзи – това го правят техните членове в проточилите се опити за реконструирането или преосмислянето им. Но е най-малкото смехотворно след елейните покаяния на куп съюзни функционери (включително и старозагорски – тъкмо от СБП) за осъзнатите грехове на тези структури в тоталитарното общество, ДНЕС единицата мярка при назначенията в културната сфера да бъде пак съюзната принадлежност. Компетентното „длъжностно лице“ (Боже, само каква формула…), което би трябвало да предложи принцип за решаване на конкретния проблем и на всички сходни нему, с д-р Красимир Костов – член на ВрИК. той отговаря за взаимодействието между общинската изпълнителна власт и културните процеси в района. Добре, ама нещастният доктор (ветеринар) по спуснат от МС статут трябва да е компетентен още в науката, културата, образованието, здравеопазването, социалните грижи, трудовата заетост, деформациите в общината. Гений да беше човекът – май трудничко ще покрие високите изисквания на едно уникално „управление“, което си е чисто български „демократичен“ патент. Затуй – нищо чудно в решението на ВрИК: то се подкрепя от местните членове и на двата СБП („казионен“ и „алтернативен“), така че би трябвало да е без опоненти. Но: Когато попитах в едно радиопредаване наскоро д-р Кр. Костов как вижда механизмите за назначения в културните институти, отговорът му беше категоричен: на конкурсен принцип – за да се изберат най-добрите. В защита на този подход д-р Костов ми показа и писмена разработка, обясняваща защо са нужни конкурсите. (Е, как и кой да ги организира – не става ясно, ама и това е много за резултат от усилията на специалистите по културата в безкрайното управление, ръководено от д-р Костов – иде реч за хора, преседели бая години в Старозагорския ОбНС, с добре шлифовано мислене…). При директния въпрос защо, като има принцип, пак се върви срещу него с решението за Дом „Литературна Стара Загора“, събеседникът ми съвсем се обърка. Да се опитаме да помогнем. В желанието за скъсяване на пътя от добрия принцип до конкретното решение потърсих мнението на синдиката. Свързах се с г-н Йордан Каменов – председател на Общосъюзния съвет на работниците от музеите и художествените галерии. Той любезно предложи съдействие, като осигури компетентно жури за провеждането на анонимен писмен конкурс. Предлага специалисти от Националния музей на българската литература и Института по история на литературата към БАН. Всъщност – в Стара Загора вече има такъв опит: преди време се проведоха няколко последователни конкурса за уредник на дома-музей „Гео Милев“, докато се намери човек не само знаеш, но и с достатъчно желание да върне живота край музейната експозиция. Та ако на временната управа й стигне самовзискателност да ревизира решението си, няма да се налага да „открива Америка“. А иначе – иначе не остава нищо друго, освен човек да се примири с тъжното „Нищо ново под Слънцето“ или ироничното „Пременил се Илия – пак в тия“. Защото още е пресен споменът от управниците, които все заменяха мъдростта, парите и грижовността за дертовете на културата с некомпетентно командаджийство. Между синьо и червено – защо пък не кафяво? За скорошното минало ми напомниха двама различни „по цвят“ шефове от днешната управа, докато ги слушах (пред различна аудитория, разбира се) волно да лепят „цветни етикети“ връз старозагорските поети. Господата не пропуснаха да турят багров еквивалент и на патещата идея за издателска къща в Стара Загора. Най-голямата смехория беше, че на „червения“ управник му се привиждаха все синини, а пък на „синия“ му аленееше пред очите! (Синдромът „враг“ …) Чудих се – пулих се що ли става, пък накрая си рекох: „А бе, на управниците май просто нищо не им се мени, щото всяка промяна изисква компетентност и мъдрост“. До тук – това. Само че не ми стана ясно кой поет е син и кой – червен. Затуй предлагам: хайде да си разделим Ботева – лява половина червена, дясна половина – синя…
Светлана ПОПОВА