Постигнах това, за което дойдох, но се лиших от всичко ценно в живота

От 19 години Митка, както я наричат близки и приятели, живее и работи в Кипър. Прекарала е “в нелегалност” трудните визови години, преживяла е двамата й сина да бъдат екстрадирани от острова, 14 години не се е виждала с близките си и не си е ходила в България, работила е на много различни места. Разговаряме с нея за хубавото и лошото в тези дълги емигрантски години, за полученото и пропуснатото, за радости и тъга.   

[ad id=“225664″]

 Разкажи ни коя си и откъде си.

Казвам се Димитринка Василева Стойчева, но за моите близки и приятели съм Митка. На 56 г. съм. Израснала съм в новозагорското село Кортенски бани, а по-късно се омъжих и живях в Стара Загора. Имам двама сина и три внучета, които вече са големи тинейджъри. Сега живея в село Митцеро.

Имаш голямо и хубаво семейство. Тогава защо си в Кипър?

Дойдох през 1993 г. в Кипър, защото зад гърба си имах един несполучлив брак. Децата ми бяха тръгнали вече по света да търсят по-добро битие. Малкият ми син се беше установил със семейството си тук. Реших, че ще дойда и аз, за да започна ново начало в живота си. Трябваше ми жилище и реших, че това е начинът по-бързо да събера пари. Наистина след 20 години труд успях да си купя собствено жилище в Стара Загора. Постигнах това, заради което дойдох, но дадох всичко от себе си и се лиших от всичко ценно в живота.

[ad id=“225664″]

Вярваше ли, че ще осъществиш мечтата си?

В началото дойдох с туристическа виза. Синът ми работеше в месарски магазин по това време и аз се установих при него. Видя доста трудности с мен, докато ми намери работа. Не знаех езика, нямах документи, не умеех да шофирам. И така, докато започнах работа в едно сувлаки.

Само това ли работеше? Лесно ли свикна след това с работата и хората?

Не. Чистех къщи, берях банани, в хотел съм била камериерка, в тото-пункт съм работила. Нямах много голям избор заради бариерите, които имах. Никога няма да забравя съвета, който ми даде д-р Крушовски тогава: „Не се притеснявай, език се учи, докато се говори“. И наистина на 37 г. ми беше трудно да науча гръцки език само с речниците. След 6 месеца вече успявах да се изразя. За тях беше много интересно, защото в началото, когато не знаеш език, изказваш думите наполовина и има голяма емоция. Дори една учителка, при която работех, не ме пускаше да си отида, защото й беше много интересно с мен. И смешно, и интересно е, когато учиш език.

[ad id=“225664″]

А сега какво работиш?

От почти 10 г. работя в един старчески дом. За тази работа ми помогна кметът на село Митцеро, където живея. Доволна съм, защото съм в полза на хората. Старите хора са като малки деца. Те имат нужда от мен. Когато ме видят – сияят от доволство, че аз ще съм на смяна. Тук се научих на различно отношение към човека и най-вече към възрастния човек. Уважението към другия е на почит и това ми носи особена радост. А и атмосферата в нашия дом е семейна, има топлина, въпреки че е институция. Доволна съм и защото ме оценят и уважават за това, което съм като личност, и за труда, който полагам. Неща, които не можеш да срещнеш в България. Ще ви разкажа накратко една много тъжна история. Преди година бях в Стара Загора по време на летния си отпуск. Една вечер, когато се прибирах към дома, минавах край местен хоспис. Навсякъде беше тишина. И какво чуха ушите ми тогава?! Бях потресена! Една възрастна жена прореваваше от някоя от стаите, а един ясен женски глас й отговаряше отдалеч /със сигурност беше дежурният персонал/: „Какво искаш, ма? Какво си се затръшкала? Млъкни! Спри да викаш! Няма да дойда! Мри там, мри!“ Ужас! Не можех да повярвам, че това го казва човек на човек, и то човек, на когото работата му е да помогне на нуждаещия се старец.

[ad id=“225664″]

 А в Кипър няма ли такова отношение? Къде си по-щастлива, че живееш?

Тук не съм срещала подобно отношение към никого, най-малко към старец. Тук съм по-щастлива. Може и да не успееш да си истински приятел с местните, но поне са по-мили и добри хора. Наистина, колкото и да се стараем да се сближим, ние сме чужди сред тях. Може би аз заради страха си, че съм без документи, не съм си позволявала да ги допусна по-вътре в живота ми, за мен винаги е имало бариера между тях и мен. И въпреки това уважението помежду ни винаги ни е държало ръка за ръка.

Какво друго си преживяла през онези трудни визови години на острова?

Ами беше ми доста трудно. Най-малкото заради това, че 15 години живях в нелегалност в Кипър. Със страх лягах и със страх ставах. И е имало защо. Имах 5 – 6 момента, в които на косъм се разминавах с емиграционните. Единият фрапиращ случай беше, когато живеех заедно с двамата си сина и снаха си в Пафос. Една вечер се чука на вратата и големият ми син става да отвори, другият спеше в стаята с жена си, а аз бях в моята стая сама. Отваря, двама мъже му се представят, че са от миграционните служби и му искат документите. А всички бяхме незаконни. Незабелязано аз излязох на терасата и се скрих в работните дрехи на сина си. Попитаха кой е в стаята, в която беше малкият ми син. Събудиха ги и провериха и техните документи. Като разбраха, че нямат визи, им сложиха белезници и им казаха, че трябва да ги заведат в полицията. Аз по някакъв късмет останах скрита в мръсните работни дрехи от властите. За жалост ги вкараха в ареста и след известно време ги екстрадираха за България. Тези минути, в които бяха у дома полицаите, бяха най-трудните за мен в Кипър. Неописуемо е чувството на майка да чува как задържат децата й, а тя не може да им помогне. Искаше ми се да се покажа и да кажа да пуснат тях и да задържат мен, но осъзнавах, че, ако го направя, ще ни екстрадират всички. Затова пък аз дълги години след това им помагах финансово оттук.

[ad id=“225664″]

Чувствала ли си се бедна в някое отношение през тези дълги години на острова на Афродита?

Цели 14 години не си бях ходила в България. И когато минахме границата Гърция – България, и наближихме Свиленград… /разплаква се/ … беше през нощта. Гледах природата в тъмнината и не можех да повярвам, че виждам родината си отново с очите си. Бях я виждала само по телевизора в годините на раздяла с дома. Кипър ме лиши от българската ми същност. Първите глътки въздух ми бяха най-сладки. Срещата с близките ми, които не бях виждала толкова дълги години, ме развълнува много силно. Разходките през нощта в града ми ме караха да се чувствам, че съм на най-красивото място на света. Това беше най-сладката ми ваканция. Единственото нещо, за което съжалявам, е, че влизайки в България, бях толкова уморена от пътуването, че не ми дойде на ум да сляза от колата и да целуна нашата земя. За това наистина съжалявам!

Каза, че имаш синове и внучета. Къде посрещна новината, че ставаш баба? Как градихте връзка през цялото това време?

Имам три внучета. Две момчета и едно момиче. Момчетата се казват Кольо и Енчо, а внучката – Ваня. 1993 година, когато дойдох в Кипър, синът на малкия ми син Коко беше на 38 дни. А когато се роди момиченцето им, аз разбрах за радостната вест по телефона. В продължение на 14 години ние само се чувахме. Никога не се бяхме виждали наживо. „Запознахме“ се лично едва през 2007-а, когато цялото им семейство дойде тук. При тях имаше и други семейства с деца, но може би по интуиция или не зная как, но аз ги разпознах сред многото други там и отидох да си ги прегърна и целуна направо тях. Това беше неописуемо трогателно чувство. Много е страшно и болно да си баба, а да не познаваш внучетата си. Болката е голяма и защото пропуснах най-сладките им мигове в тяхното порастване. Не успях да уловя първите им стъпки, изричането на първата думичка, детската градина и първия учебен ден в първи клас. Нямах щастието да съм пълноценна баба…

[ad id=“225664″]

 Изживяла си много болка. Как си разтоварвала цялото това напрежение от себе си?

В онези години нямаше много развлечения. Живеехме в самотата си. Но откакто има български партита по по-големите празници като 8-ми март, Нова година, ходя и се забавлявам основно там. Живея далеч от големия град и няма как да излизам често. Затова, когато има такива събития, ходя, за да хапнем, пийнем, да тропнем по някое хорце, да потанцуваме и да се видя със сънародници. В началото наистина чакахме много дълго да чуем за някое такова празненство, за да разговаряш на собствения си език, независимо, че са дори непознати. Хубавото беше, че си намерих една приятелка българка. Казва се Радка. Много мила и добра жена. Станахме като сестри. Жалкото е, че си замина за България. И сега единствената ми компания в свободното ми време са вестниците и телевизорът.

Какво мислиш за кипърския народ?

Харесва ми това, че държат на семействата си. Жената при тях е главата на семейството и мъжът уважава нейните решения. Харесва ми и че държат на традициите си, на религиозните празници. Кухнята им се доближава до нашата. Обичам макарони с кайма, пълнени зеленчуци с кайма, пилешка сувла. Но като цяло не може да се сравни с нашенската традиционна кухня. Нашата е по-вкусна.  Правеше ми впечатление в началото и броят хора, който се събира по техните сватби и кръщенета. 2000 – 3000 човека. И всеки се чувства задължен да отиде и да уважи поканата. Харесва ми това, че са единни като нация. Досега ме впечатляваше и спокойният начин на живот, който водеха, как бяха лишени от тревоги за утрешния ден на семейството и децата си.

Какво искаш да кажеш на българите, които мислят сега да тръгнат да си търсят късмета по чужбина?

Искам да им кажа да не се страхуват. Да не се срамуват, че са българи. Да са упорити и да търсят правата си. Да се въоръжат със силна психика и воля за борба, за да докажат себе си пред света. И да се радват, че са живи и здрави, за да постигнат мечтите си!

ДИМИТРИНКА СТОЙЧЕВА

/ВАНЯ ЖЕЛЕВА/

Източник: newsbg