Стара Загора
Почина емблематичният старозагорски учител по химия Георги Байданов
На 14 юли 2017 г., (петък) на 87-годишна възраст почина емблематичният старозагорски учител, доайен на ПГ „Христо Ботев“, голям човек и общественик ГЕОРГИ БАЙДАНОВ.
Опелото му и поклонението пред тленните му останки ще се извърши днес – 16 юли 2017 г. (неделя) от 10:00 ч. в Катедралния храм „Св. Димитър“. Погребението ще започне в 11:00 ч. в централния гробищен парк.
Бог да го прости!
В негова памет, предлагаме ви един спомен за работата му като учител:
ПЪРВА ГИМНАЗИЯ “ХРИСТО БОТЕВ” В МЕН
И АЗ В ПЪРВА ГИМНАЗИЯ „ХРИСТО БОТЕВ”
Дали защото съм роден на първо число на месеца 01.06.1930г. и то в година, която завършва на нула обичам тези две числа, т.е. доколкото зависи от мен съм гледал да бъдат календарно спазени. Понякога обаче, това се е осуетявало или би могло изобщо да не се състои, дори и да бъде свързано с последното събитие, в което човек участва виртуално- краткото хоризонтално пътешествие.
Учебната 1952/53 година в България трябваше да започне за пръв път в историята на българското образование още на 01.09., както в страна със сравнително по-хладен климат, защото на 01.09 при нас е съвсем лятно време. Естествено, че този прогресивен опит беше внесен от СССР.
Аз бях назначен, още от София по желание, за учител по химия в III средно мъжко училище “Васил Левски” с директор Георги Попов. Поради това, че на 01.09. претърпях тежка животоспасяваща операция след спукан апендикс и възникнал перитонит, чийто изход според законите на медицината трябваше да бъде летален, аз не се явих на работното си място. По време на борбата между живота и смъртта, в която не по свое желание взех участие в института “Пирогов” в София, аз бях преместен от III средно единно в IV средно единно, но вече девическо училище “Христо Ботев” с директор Екатерина Миронова.
По Божия воля и с помощта на златните ръце на д-р Христо Оцетов, хирург- уролог, отпътуването ми за менталния свят беше отложено за неопределено време. На 27 или 28 септември, аз благополучно се представих на директорката Екатерина Миронова, която ме посрещна с очарователна усмивка (33 годишна млада дама), а моя милост 22 годишен хлапак със силно измършавял вид и ми предложи да започна първия си учебен ден на 01.10, което естествено ми хареса поради двете любими цифри.
Така имах големия късмет да започна професионалния си път под изключително компетентното ръководство на др. Миронова и да го продължа чак до нейното пенсиониране 25 години по-късно. Тя беше (да е жива и здрава) родена за ръководител и би могла да заеме ръководен пост още тогава от много по-висок ранг, най-малкото общински или окръжен, дори и на държавно ниво.
В обема на Педагогическия съвет др. Миронова беше безмилостно критична към пропуските и грешките на колегите си, но когато се касаеше за пред външни сили, тя защитаваше тези колеги като лъвица. Беше принципна и винаги се опираше на неопровержими факти. Изпълняваше нареждания “от юре”, само чрез мотивирани писмени съпроводи, а не по „жицата”. Държеше много за интересите на училището и за правата на учителите. Така например Пенка Чапарова беше изключително съвестна и старателна учителка по математика по времето, когато съпругът и Сиво Чапаров- ветеринарен лекар, земеделец, николапетковист- беше в лагер. Току що освободен, той беше отново прибран заради унгарските събития през 1956г. Др. Миронова не позволи да се случи нищо лошо с др. Чапарова, предвид състоянието на мъжа й. Друг пример: през 1953г., при завършване на учебната 1952/53 година, за първи път в България, щяха да се удостояват със златни и сребърни медали ученици, които с учебната и обществено- политическата си дейност заслужаваха това. Същата година завършваше XI клас и ученичката Богомила Мирева- едно изключително интелигентно и творчески надарено в областта на изобразителното изкуство момиче. Др. Миронова, опирайки се на високия си партиен ранг (не за личио облагодетелстване), без много да вдига шум, поиска лична аудиенция от Вълко Червенков и успя да получи разрешение Богомила да бъде удостоена със златен медал във време, когато нейният баща беше беглец- беше напуснал България, ако се не лъжа в Италия. Колко гимназиални директори, не става дума за Стара Загора, от нейния партиен ранг, биха сторили подобно нещо? По-късно самата Богомила Мирева, вече известна художничка, в своя автобиографична книга засяга това събитие е благодарност кьм др. Миронова. Много по-късно, моя милост бях сгазил малко лука- спречкване с ученик по дисциплинарен въпрос. Др. Миронова успя да осуети намесата на родителите му за налагане на санкции върху мен.
Др. Миронова беше може би единственият директор в града, който командваше партийния секретар, а не обратното. Интересите на училището и на учениците за нея стояха над всичко. През 1967г., благодарение на нейните усилия, само за 8-9 месеца- от ранна пролет до късна есен- беше изградено и централното отопление на сградата, макар и с ламаринени радиатори с гаранция 7 години. Те издържаха три пъти повече и чак в деветдесетте години бяха заменени е чугунени- дългоживотни. Това беше огромна придобивка за училището.
Понеже др. Миронова имаше две висши образования- класическа филология и история, тя държеше много на чуждоезиковото обучение. По нейно време за пръв път в града се въведе обучението по английски език. Първата преподавателка беше др. Христинка Капсамунова- дъщеря на кмет №1 на 1рада – Йордан Капсамунов.
По-късно в училището се създадоха специализирани паралелки по френски и особено по немски език, с пръв ръководител Георги Начев.
Дълги години поста ”зам. директор” заемаше др. Стоянка Йорданова- учителка по немски език (вечна и памет!). Тя бете образец за изключителна перфектност и прецизност, както в изпълнение на своите задължения, така и много други, които доброволно бе поела, без да ги изброявам сега. Под нейното зорко око нямаше ъгълче от документите на учителите, което да не бъде прегледано и нямаше пропуск или грешка, които да не бъдат забелязани и най- добросъвестно отбелязани с въпросителен знак. Държеше всичко да бъде изрядно.
каквато беше самата тя. Дневници, учебни планове, планове на класния ръководител, на предметните комисии и всякакви планове, седмичната програма за мероприятия в училище, материалната книга и всичко друго. Винаги много тактична и много любезна, мека в отношенията си с колегите и човек трябваше да бъде доста нахален, за да не се вслуша в нейните забележки, съвети и напомнения. Тя беше ненадмината в оригиналното честване на различни празнични мероприятия и други от този род.
IV средно девическо училище “Христо Ботев“, създадено през 1950г., за своя повече от половинвековен живот претърпя многобройни преобразования, наложени от държавната политика по образованието и други от общински мащаб. През 1954г. се премина към смесено обучение в горния курс. През 1961 г. се създаде Седмо осн. училище. Там се прехвърли началната и средната степен на обучение, заедно с фанфарната духова музика. През 1963г. двете средни училища “Христо Ботев“ и “Васил Левски“ се сляха в една гимназия- Първа смесена гимназия “Христо Ботев”. През 1958г., със собствени средства изпод майсторските ръце на универсалния бай Митю- Димитър Радев- неудобният кабинет по химия в южния край на първия етаж бе преустроен в удобен такъв. Балконът над него беше изграден и обзаведен като кабинет по физика, какъвто вероятно е и сега.
Трябва да отбележа и големите усилия, които положи за създаването на нов кабинет по химия колежката Радост Георгиева (вечна и памет!). През 1959г. тази стая, която по-рано беше детска градина, се превърна в кабинет за изучаване на аналитична химия от др. Мария Димова- специалистка по този предмет, съпруга на инж. Георги Димов- първият директор на АТЗ. Те дойдоха в Стара Загора още при започването на строежа на АТЗ. Използването на този кабинет не продължи дълго време, защото по-късно сем. Димови се премести в София. Дългите маси от този кабинет трябваше да се изнесат и да се подредят някъде, а на тяхно място дойдоха масичките от стария кабинет по химия. По-късно. благодарение на Радост Георгиева, кабинетът се снабди с много голям и удобен шкаф, който зае цялата източна стена. Хранилището също беше много удобно и достатъчно голямо, даже разполагахме и с част от коридора.
Пак от 1959-60 в едно сутеренно помещение в източното крило на сградата, колегата Руси Недялков (вечна му памет!), като вещ в тази област галванотехниката, създаде отделение за извличане на калай от отпадъци от бяло тенеке. Изрезките от бяло калайдисано тенеке получавахме безвъзмездно от завод “Петко Енев” за консерви. Тези отпадъци отиваха за скрап и калаят се губеше безвъзвратно. Последната отливка на калай беше направена на 15 май 1962г.
Друга важна заслуга на др. Миронова е закупуването на пиано от фабрика “Кремона” в Казанлък, в което мероприятие участвах. А също, че след даването на фанфарната музика на VII осн. училище се създаде съвсем наново истинска медна духова музика, от сбор от много стари инструменти. Тъй като повечето от тях се нуждаеха от основен ремонт, се наложи да ги занесем в Пловдив. Използвахме колата на училището и този ремонт за около една година приключи. Дълги години имахме хубава духова музика, ръководена от колегата по музика и пеене Доньо Михов. Постепенно броят на музикалните инструменти се обогати и обнови и този състав беше една от гордостите на училището. Преди две години “агентурата” ми донесе, че шкафовете, в които се съхраняваха всички инструменти, когато ги отключили установили, че вътре има само ненужни предмети и нито следа от инструменти. От мое име пожелавам на крадците, на погребението им някой да им изсвири погребален марш с тези инструменти, но те не биха го заслужили.
Едно важно събитие беше на 11 февруари 1961 г., когато ученици и учители от нашето училище начело с директорката и три автобуса, се отправихме рано сутринта към шипченския паметник, за да наблюдаваме пълното слънчево затъмнение. По билото на Стара планина, около 10 часа, премина ивицата на пълното затъмнение. Беше величествено и малко зловещо. Друго събитие беше посещението на всички ученици в учебен ден на пловдивския мострен панаир в края на м. септември 1962г. Пътувахме със специален влак с пътнически вагони, с който се завърнахме и късно следобед. Разбира се, че пак др. Миронова играеше роля на началник на пътниците във влака. На територията на панаира всички ученици се движеха свободно и в уреченото време нито един не закъсня да се яви навреме на гарата.
Дълги години продължи участието на учениците и учителите от гимназията вбригадив помощ населското стопанство. Най-напред бяха като нещо инцидентно, извънредно,като впоследствие станаха нещо редовно и крайно необходимо за съществуването на селскостопанската икономика. Бригадите варираха от май до октомври, береше се от череши и рози. през слънчоглед, царевица сини сливи, ябълки, домати, червени чушки, до грозде и памук. Почти няма село от Старозагорски окръг, в което да не сме били на бригада. Първите години бивахме настанявани в частни домове или изоставени училища, а по- късно пътувахме всекидневно, което беше много по-лесно и за нас, и за местните хора.
Георги Байданов- учител по химия
Аз бях назначен, още от София по желание, за учител по химия в III средно мъжко училище “Васил Левски” с директор Георги Попов. Поради това, че на 01.09. претърпях тежка животоспасяваща операция след спукан апендикс и възникнал перитонит, чийто изход според законите на медицината трябваше да бъде летален, аз не се явих на работното си място. По време на борбата между живота и смъртта, в която не по свое желание взех участие в института “Пирогов” в София, аз бях преместен от III средно единно в IV средно единно, но вече девическо училище “Христо Ботев” с директор Екатерина Миронова.
По Божия воля и с помощта на златните ръце на д-р Христо Оцетов, хирург- уролог, отпътуването ми за менталния свят беше отложено за неопределено време. На 27 или 28 септември, аз благополучно се представих на директорката Екатерина Миронова, която ме посрещна с очарователна усмивка (33 годишна млада дама), а моя милост 22 годишен хлапак със силно измършавял вид и ми предложи да започна първия си учебен ден на 01.10, което естествено ми хареса поради двете любими цифри.
Така имах големия късмет да започна професионалния си път под изключително компетентното ръководство на др. Миронова и да го продължа чак до нейното пенсиониране 25 години по-късно. Тя беше (да е жива и здрава) родена за ръководител и би могла да заеме ръководен пост още тогава от много по-висок ранг, най-малкото общински или окръжен, дори и на държавно ниво.
В обема на Педагогическия съвет др. Миронова беше безмилостно критична към пропуските и грешките на колегите си, но когато се касаеше за пред външни сили, тя защитаваше тези колеги като лъвица. Беше принципна и винаги се опираше на неопровержими факти. Изпълняваше нареждания “от юре”, само чрез мотивирани писмени съпроводи, а не по „жицата”. Държеше много за интересите на училището и за правата на учителите. Така например Пенка Чапарова беше изключително съвестна и старателна учителка по математика по времето, когато съпругът и Сиво Чапаров- ветеринарен лекар, земеделец, николапетковист- беше в лагер. Току що освободен, той беше отново прибран заради унгарските събития през 1956г. Др. Миронова не позволи да се случи нищо лошо с др. Чапарова, предвид състоянието на мъжа й. Друг пример: през 1953г., при завършване на учебната 1952/53 година, за първи път в България, щяха да се удостояват със златни и сребърни медали ученици, които с учебната и обществено- политическата си дейност заслужаваха това. Същата година завършваше XI клас и ученичката Богомила Мирева- едно изключително интелигентно и творчески надарено в областта на изобразителното изкуство момиче. Др. Миронова, опирайки се на високия си партиен ранг (не за личио облагодетелстване), без много да вдига шум, поиска лична аудиенция от Вълко Червенков и успя да получи разрешение Богомила да бъде удостоена със златен медал във време, когато нейният баща беше беглец- беше напуснал България, ако се не лъжа в Италия. Колко гимназиални директори, не става дума за Стара Загора, от нейния партиен ранг, биха сторили подобно нещо? По-късно самата Богомила Мирева, вече известна художничка, в своя автобиографична книга засяга това събитие е благодарност кьм др. Миронова. Много по-късно, моя милост бях сгазил малко лука- спречкване с ученик по дисциплинарен въпрос. Др. Миронова успя да осуети намесата на родителите му за налагане на санкции върху мен.
Др. Миронова беше може би единственият директор в града, който командваше партийния секретар, а не обратното. Интересите на училището и на учениците за нея стояха над всичко. През 1967г., благодарение на нейните усилия, само за 8-9 месеца- от ранна пролет до късна есен- беше изградено и централното отопление на сградата, макар и с ламаринени радиатори с гаранция 7 години. Те издържаха три пъти повече и чак в деветдесетте години бяха заменени е чугунени- дългоживотни. Това беше огромна придобивка за училището.
Понеже др. Миронова имаше две висши образования- класическа филология и история, тя държеше много на чуждоезиковото обучение. По нейно време за пръв път в града се въведе обучението по английски език. Първата преподавателка беше др. Христинка Капсамунова- дъщеря на кмет №1 на 1рада – Йордан Капсамунов.
По-късно в училището се създадоха специализирани паралелки по френски и особено по немски език, с пръв ръководител Георги Начев.
Дълги години поста ”зам. директор” заемаше др. Стоянка Йорданова- учителка по немски език (вечна и памет!). Тя бете образец за изключителна перфектност и прецизност, както в изпълнение на своите задължения, така и много други, които доброволно бе поела, без да ги изброявам сега. Под нейното зорко око нямаше ъгълче от документите на учителите, което да не бъде прегледано и нямаше пропуск или грешка, които да не бъдат забелязани и най- добросъвестно отбелязани с въпросителен знак. Държеше всичко да бъде изрядно.
каквато беше самата тя. Дневници, учебни планове, планове на класния ръководител, на предметните комисии и всякакви планове, седмичната програма за мероприятия в училище, материалната книга и всичко друго. Винаги много тактична и много любезна, мека в отношенията си с колегите и човек трябваше да бъде доста нахален, за да не се вслуша в нейните забележки, съвети и напомнения. Тя беше ненадмината в оригиналното честване на различни празнични мероприятия и други от този род.
IV средно девическо училище “Христо Ботев“, създадено през 1950г., за своя повече от половинвековен живот претърпя многобройни преобразования, наложени от държавната политика по образованието и други от общински мащаб. През 1954г. се премина към смесено обучение в горния курс. През 1961 г. се създаде Седмо осн. училище. Там се прехвърли началната и средната степен на обучение, заедно с фанфарната духова музика. През 1963г. двете средни училища “Христо Ботев“ и “Васил Левски“ се сляха в една гимназия- Първа смесена гимназия “Христо Ботев”. През 1958г., със собствени средства изпод майсторските ръце на универсалния бай Митю- Димитър Радев- неудобният кабинет по химия в южния край на първия етаж бе преустроен в удобен такъв. Балконът над него беше изграден и обзаведен като кабинет по физика, какъвто вероятно е и сега.
Трябва да отбележа и големите усилия, които положи за създаването на нов кабинет по химия колежката Радост Георгиева (вечна и памет!). През 1959г. тази стая, която по-рано беше детска градина, се превърна в кабинет за изучаване на аналитична химия от др. Мария Димова- специалистка по този предмет, съпруга на инж. Георги Димов- първият директор на АТЗ. Те дойдоха в Стара Загора още при започването на строежа на АТЗ. Използването на този кабинет не продължи дълго време, защото по-късно сем. Димови се премести в София. Дългите маси от този кабинет трябваше да се изнесат и да се подредят някъде, а на тяхно място дойдоха масичките от стария кабинет по химия. По-късно. благодарение на Радост Георгиева, кабинетът се снабди с много голям и удобен шкаф, който зае цялата източна стена. Хранилището също беше много удобно и достатъчно голямо, даже разполагахме и с част от коридора.
Пак от 1959-60 в едно сутеренно помещение в източното крило на сградата, колегата Руси Недялков (вечна му памет!), като вещ в тази област галванотехниката, създаде отделение за извличане на калай от отпадъци от бяло тенеке. Изрезките от бяло калайдисано тенеке получавахме безвъзмездно от завод “Петко Енев” за консерви. Тези отпадъци отиваха за скрап и калаят се губеше безвъзвратно. Последната отливка на калай беше направена на 15 май 1962г.
Друга важна заслуга на др. Миронова е закупуването на пиано от фабрика “Кремона” в Казанлък, в което мероприятие участвах. А също, че след даването на фанфарната музика на VII осн. училище се създаде съвсем наново истинска медна духова музика, от сбор от много стари инструменти. Тъй като повечето от тях се нуждаеха от основен ремонт, се наложи да ги занесем в Пловдив. Използвахме колата на училището и този ремонт за около една година приключи. Дълги години имахме хубава духова музика, ръководена от колегата по музика и пеене Доньо Михов. Постепенно броят на музикалните инструменти се обогати и обнови и този състав беше една от гордостите на училището. Преди две години “агентурата” ми донесе, че шкафовете, в които се съхраняваха всички инструменти, когато ги отключили установили, че вътре има само ненужни предмети и нито следа от инструменти. От мое име пожелавам на крадците, на погребението им някой да им изсвири погребален марш с тези инструменти, но те не биха го заслужили.
Едно важно събитие беше на 11 февруари 1961 г., когато ученици и учители от нашето училище начело с директорката и три автобуса, се отправихме рано сутринта към шипченския паметник, за да наблюдаваме пълното слънчево затъмнение. По билото на Стара планина, около 10 часа, премина ивицата на пълното затъмнение. Беше величествено и малко зловещо. Друго събитие беше посещението на всички ученици в учебен ден на пловдивския мострен панаир в края на м. септември 1962г. Пътувахме със специален влак с пътнически вагони, с който се завърнахме и късно следобед. Разбира се, че пак др. Миронова играеше роля на началник на пътниците във влака. На територията на панаира всички ученици се движеха свободно и в уреченото време нито един не закъсня да се яви навреме на гарата.
Дълги години продължи участието на учениците и учителите от гимназията вбригадив помощ населското стопанство. Най-напред бяха като нещо инцидентно, извънредно,като впоследствие станаха нещо редовно и крайно необходимо за съществуването на селскостопанската икономика. Бригадите варираха от май до октомври, береше се от череши и рози. през слънчоглед, царевица сини сливи, ябълки, домати, червени чушки, до грозде и памук. Почти няма село от Старозагорски окръг, в което да не сме били на бригада. Първите години бивахме настанявани в частни домове или изоставени училища, а по- късно пътувахме всекидневно, което беше много по-лесно и за нас, и за местните хора.
Георги Байданов- учител по химия
Recent Posts
