„По бай-Тошово време гейове нямаше“. И други лъжи

Годината е 1964-та. Той я описва като „кошмарна“. Тогава е още студент в Софийския университет и прохождащ автор във вестник „Студентска трибуна“.

Един ден през юли е арестуван от комунистическите власти с едно единствено обвинение – че е хомосексуален. Според Наказателния кодекс по това време хомосексуалните действия са престъпление, което се наказва с от 2 до 5 години затвор.

Той е държан над 2 месеца в изолатор в опит да бъде накаран да признае хомосексуалните си „проявления“, осъден е и пратен зад решетките.

По-късно е амнистиран, но комунистическата власт използва досието му като неизменен инструмент за заплаха. Вербуван е от Държавна сигурност (ДС) – репресивния апарат на режима, и вписан с агентурното име „Пламенов“.

Тази история е на вече покойния журналист и кинокритик Атанас Свиленов. Той обаче е само един от общо над 28 души, които през лятото на 1964 г. стават жертва на вероятно най-големия съдебен процес заради сексуална ориентация в България. Делото далеч не е единственото – до падането на комунистическата власт има още няколко такива групови дела, а осъдените са десетки.

Документите за тези процеси са ясно опровержение на пропагандната теза, че „по бай-Тошово време гейове нямаше“ и че привличането между хора от един и същи пол е „мода“, налагана от Запада. Тези твърдения са част от антидемократичната и антиевропейска реторика в България от повече от 10 години, която достигна своя пик около дебата „за“ и „против“ Истанбулската конвенция. Това е документът на Съвета на Европа за борба срещу домашното насилие, който България в крайна сметка не ратифицира.

Архивите обаче ясно показват, че до 1989 г. комунистическият режим просто прави всичко възможно, за да скрие, сплаши и накаже ЛГБТ хората.

Освен вкарвани в затвора, те са интернирани в трудови лагери, изселвани и подлагани на опити за „лечение“, които съвременна медицина категорично отхвърля. А репресиите срещу тях тогава са част от обяснението за продължаващата стигма и днес.

През последните години ЛГБТ хората в България продължават да се сблъскват не само с дискриминация, но и с физически заплахи и насилие. Затова и в събота отново се проведе шествието Прайд – в защита на правата на ЛГБТ хората. Тази година то беше под наслов “България е и нашият дом”.

Хомосексуалността като „буржоазен остатък“

За това, че хомосексуални хора са били част от българското общество много преди пропагандната теза за „западно влияние“, свидетелства още първият наказателен закон след Освобождението, приет през 1896 г. Той предвижда затвор от 6 месеца за „мъжеложство“.

За присъствието и на транс хора пък говорят множество архивни статии от края на 19 век, изследвани от историка Стефан Дечев.

След като комунистическият режим узурпира властта през 1944 г., преследванията – преди всичко срещу гей мъже, продължават. В Наказателния кодекс от 1951 г. наказанията за хомосексуални действия дори са увеличени и стават в размер от 2 до 5 години затвор.

Въпреки че в този закон вече не са говори само за „мъжеложство“, а изобщо за сексуални действия „между лица от еднакъв пол“, гоненията са насочени най-вече срещу мъже. Това установява в свое изследване Вероника Димитрова – асистент в катедрата по социология на Софийския университет. Тя открива само един документ, в който се говори за сексуални отношения между жени.

Пред Свободна Европа тя разказва, че това не е само български феномен и според нея се дължи на по-слабата видимост на хомосексуалните жени в обществото, както и на факта, че властта ги е възприемала като по-малка обществена „опасност“.

Отношението на Българската комунистическа партия (БКП) към хомосексуалните хора всъщност следва подхода на Съветския съюз, където лидерът Никита Хрушчов инициира няколко кампании на гонения. Общата комунистическа теза е следната – хомосексуалните прояви са „буржоазен остатък“, който застрашава социалистическото общество и затова трябва да бъде преследван.

Така още през 1951 г. българската милиция предприема една от първите си известни акции. 70 мъже са заловени, като сред тях има чиновници, инженери, офицери. Част от тях са осъдени.

Освен това БКП започва да води и нещо като „регистри“ на хомосексуалните граждани като „врагове на режима“. Вероника Димитрова посочва в изследването си, че през 1954 г. например на властта са били известни общо 275 „активни и пасивни хомосексуалисти“, а наказаните са 29.

Процесът през 1964 г.

Още през 50-те години на миналия век, отново по примера на Съветския съюз, започват и груповите съдебни процеси срещу гей мъже. Те имат за цел преди всичко сплашване, казва за Свободна Европа историкът и директор на Държавната агенция „Архиви“ Михаил Груев.

Такива процеси има през 1952, 1959, 1962, 1963, но вероятно най-големият е преди точно 60 години – през юли 1964 г. При него общо 28 души са осъдени заради сексуалната си ориентация (или просто заради доноси за нея), като най-високите присъди достигат до 5 години затвор.

Сред тези, изправени пред съда, има театрални и филмови дейци, служител в Главното управление на туризма, балетист от Концертна дирекция, теляк от Централна баня. Именно сред тях е и журналистът и кинокритик Атанас Свиленов, който по-късно разказва за преживяното в документалния филм „Скрито чувство“ (1997) и в други интервюта.

Сред осъдените е и Васил Андреев – текстописецът на един от най-известните български изпълнители Емил Димитров. Както Андреев, така и Свиленов споменават по-късно, че с тях са правени експерименти да бъдат „излекувани“ от хомосексуалността, като са им давани мъжки хормони.

Шантажиране и вербуване

Изследванията на Груев в архивите показват, че Атанас Свиленов е сред многото осъдени с такива обвинения през годините, които после са вербувани от ДС. По думите на историка хомосексуалните хора са представлявали „контингент, който е лесен за вербуване“ от властта.

Причината е страхът, че тази толкова лична информация може да бъде публично оповестена. Освен това веднъж осъдени, това е стояло в досиетата им и е пречело и на евентуалните им стремежи за по-добра работна позиция или пък за пътуване в чужбина.

„Те – щат, не щат, са били принудени да сътрудничат на ДС“, отбелязва Груев.

„Това не е някакво българско изобретение, нито е съветско изобретение. Това е общ подход на тоталитарните режими към другостта и различността“, казва още той.

Промени, но не съвсем

През 1968 г. е приет нов Наказателен кодекс, в който на пръв поглед хомосексуалността е декриминализарана. Това обаче е само условно. Причината е, че в закона остават разпоредби, които определят като престъпления „всички хомосексуални действия на открито“ или извършени „по скандален начин или по начин да подтикне другиго по пътя на извратяването“.

Според анализа на юристи тези разпоредби са достатъчно неясни и на практика дават възможност за санкциониране на всяко хомосексуално действие. „Открито“ хомосексуално действие, например, може да е налице, когато двама мъже просто се държат за ръка, докато се разхождат, и по този начин открито демонстрират своята връзка, пише адвокат Бойко Боев.

Така през следващите години присъдите заради сексуална ориентация продължават. Групови процеси има и през 1974 и 1981 г. Паралелно с това обаче режимът налага и множество други репресивни мерки срещу хомосексуални граждани. Десетки хора са принудително изселвани. Други са подлагани на „конверсионна терапия“ с различни медикаменти, вкл. каптагон (вид амфетамин).

Трети са въдворявани в трудови лагери. В лагера в Ловеч например са интернирани гей мъже, на които е приписано някакво дребно провинение като повод за задържане, пише в книгата си „Наказателните практики на комунистическия режим“ Мартин Канушев. Нивото на смъртност сред тези хора в лагерите е особено високо „поради бруталните издевателства, на които са подлагани от страна на криминалните престъпници“, посочва Канушев.

Всъщност разбирането за хомосексуалността като престъпление окончателно отпада от българското законодателство чак през 2002 г., и то само благодарение на Европейския съюз. Тогава това е част от условията за привеждане на българските закони към европейските стандарти в процеса на присъединяване на България към ЕС.

Връзката между вчера и днес

Преследванията на комунистическия режим спрямо ЛГБТ хората в България обаче остават недостатъчно проучени, посочва изследователката Вероника Димитрова. По думите ѝ е нужна още много работа с архивите, защото знанието за тази конкретна част от миналото „ни дава една добра картина за самия режим и за това как той е гледал на някакъв вид човешко различие“.

Освен това обаче такива изследвания са необходими, за да ни обяснят настоящето.

„Да ни обяснят защо днес има толкова висок процент на негативно отношение. В крайна сметка това са едни дълги натрупвания“, казва Димитрова.

Когато самата тя е започнала да работи по темата, неин познат се е учудил, защото по думите му „тогава ги нямаше тези хора“.

„Няма как да считаме, че това са феномени, които сега се появяват“, отбелязва обаче Димитрова.

„Просто хората сега са започнали малко по-открито да показват ориентацията си. Другото са пропагандни тези, които откровено се стремят да изобретят някакъв вид традиция около семейството и биологичния пол и да засилят едни консервативни тенденции в обществото“, добавя тя.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036