Предучилищната в Швейцария

Швейцарската предучилищна, задължителна за деца на четиригодишна възраст, е изключително добре приложена на практика, както повечето неща в тази държава. И както в други случаи, целият процес се свежда до професионализъм и желязна организация, а не само до пари.

Призракът на предучилищната (или kindergarten, както ѝ казват тук) се промъкна в кошмарите ми скоро след третия рожден ден на Макси. Нямах никакво съмнение, че ще му се отрази добре – Макс ходи от бебе на доброволна целодневна детска градина и никога не е протестирал.

Предучилищната, обаче, е организирана така, че напълно изключва вариант за двамаработещи родители. Часовете са в четири дни, сряда е почивен ден. Занятията са от 8:15 до 11:15, а веднъж седмично имат и следобедни часове – от 13:15 до 15:15. Което обяснява защо, според NZZ am Sontag, в Швейцария едва 13% от майките на деца под шест годишна възраст се трудят на пълен работен ден – факт, за който се сещам всяка сутрин във влака към Цюрих, заобиколена предимно от отиващи на работа мъже.

Доминото на седмичната ни логистика беше на път да се срути.

Реалността, обаче, се оказа не чак толкова драматична. През първата работна седмица на януари получихме по пощата известие, че нашият човек автоматично е записан в предучилищна, чийто първи учебен ден е на 11 август.

Предучилищната се намираше в къща на три минути от нашата. Бях минавала покрай нея хиляди пъти със Софи в количката, но никога не бях допускала, че е нещо повече от обикновен дом, обграден от поддържани зелени храсти и пощенска кутия на входа. Посрещна ни г-жа Миндер, учителката, енергична жена между 50 и 60 години, с къса коса, панталони и Биркенстокс.

„Семейство Брунер? – повтори тя – Това трябва да е Макс! Приятно ми е, заповядайте!“. Тя се здрависа с трима ни и се обърна към следващите:
„Семейство Щулц? Това трябва да е Елиас!“
Ние с Марсел се спогледахме – беше се подготвила с имената на всички деца, а ги виждаше за първи път.

Речи нямаше. Общата информация, която очаквах да получим под формата на учителска реч, ни беше напечатана на два листа А4, черно на бяло. Децата да си носят пантофи, престилка за часовете по рисуване, кога ще идва логопед и т.н.

„Веднъж месечно – разходка в гората, без значение от климатичната обстановка.“Хм !?

„Да, това е леко изнервящо – потвърди моята съседка Естер. – Наистина ходят в дъжд и сняг и буря. За да видят как е. Все си казвам, че е в моя полза, че нуждата от това приключение е удовлетворена и децата поне не изискват аз да ги водя.“

Сътрудничество на предучилищната с възрастни граждани
Част от проекта на Pro Senectute, организация за подпомагане да възрастни граждани. Г-жа Еди Коя си е винаги в предучилищната в понеделник сутрин, за да помага на учителката. Не пишеше с какво точно, но всеки, който е имал баба, знае за какъв потенциал става дума.

Сътрудничество на предучилищната с Цивилната служба
Военната служба е задължителна, но може да се отбива не само в армията. Г-н Еди Кой си, който има педагогическо образование, ще помага в предучилищната всеки петък.

Швейцарците умеят да намират смислена работа на всеки и не държат служители, без да има абсолютна нужда от тях. В предучилищната няма директор, няма чистачи, техник, секретарка.Разбира се, директор има някъде в някаква дирекция, чистачите със сигурност чистят, когато децата не са там, а ако нещо се счупи, викат помощ. Но тези хора не висят ежедневно на главата на Г-жа Учителката да я контролират и да ѝ се моткат без причина. Г-жа Учителката преподава по съгласуван план, но има свобода да организира процеса, както смята за най-добре, което си е сериозна отговорност, носена от нея с достойнство.

Освен списъка получихме и плоска, кръгла, картонена кутия като за топено сирене, с червен кръст на капака – за лейкопласт, предположих? Или ако детето взема медикамент по час? Грешах! Кутията беше аптечка при домъчняване – за снимка или предмет от вкъщи, така че ако на детето му стане тъжно за дома, да има под ръка нещо успокоително.

„Moment, moment! – прекъсна ме моят приятел Щефан, докато размахвах възторжено кутията под носа му. – Когато аз ходех на предучилищна, нямаше никакви такива сантименти. И когато онези гадни деца ме бутнаха в дълбоката локва, само ме пратиха да се преоблека! Бях мокър и унизен.“
Напомних му, че е ходил на предучилищна в Швейцария преди 32 години и че за мен кутията е символ на една прогресираща система, която сега вече взема под внимание емоциите на децата. И че много съжалявам за случая с локвата, those fucking mean kids!

(Това ми се случва често тук – ако призная одобрението си от нещо в страната, веднага ме прекъсват и ми напомнят, че едно време съвсем не е било така. Да не би да допусна, че е въпрос на късмет, не-не-не, много сериозен труд са му хвърлили, проваляли са се няколко пъти, но накрая са му хванали цаката. Затова и не тъжат по миналото. Всеки път, когато предизвиквам баба Маргарет с въпроса – „Кажи сега, все пак, едно време не беше ли по-добре?“, тя отвръща шокирана: „Jesus Gott, скъпа, ни най-малко!“)

Имаше и книжка от пътната полиция, десетина страници, на всяка от които има снимка и по едно изречение как да научим децата да пресичат улицата: „Най-краткият път не е непременно най-безопасният“, „Погледни наляво!“ … и най-важното накрая: „Децата взимат пример от родителите си. Бъдете добър пример!“. Съветите са на десет езика – официалните четири за страната, плюс английски, испански, португалски, турски, сръбски и нещо което ми прилича на албански, взели са предвид основните имигрантски групи.

Първото занятие в предучилищната е практическо упражнение по пресичане на улицата, водено от истински полицай. Да покажеш на куп четиригодишни униформен служител – пожарникар, пилот, машинист – е все едно U2 да свирят на живо на служебния ви коледен купон.

Макс ще е във възторг, и без това само багери и камиони го занимават. Виждала съм обучението из улиците. Децата са с жълти светлоотразителни знаци на вратовете и полицаят ги пуска едно по едно да пресичат сами, докато останалите чакат на тротоара като малки пингвини.

За всичко е помислено. Ако г-жа Учителката има писмо до родителите, то ще бъде в пластмасов цилиндър, който децата непременно трябва да върнат на другия ден. Естествено, че ако дадат просто лист хартия на четири годишно дете, то ще го посее някъде, още докато си обува обувките.

При всякакви други чрезвичайни обстоятелства ще бъдем осведомени по телефонната верига. Шах! Какво е телефонна верига?! Швейцарците бяха впечатлени от въпроса ми – това е списък на класа, с всички адреси и телефони. Ако, примерно, учителката е болна и часовете се отлагат, тя ще звънне само на първия в списъка, първият ще звънне на втория и т.н. Ако първият не успее да намери втория, звъни на третия и така нататък, за да не се прекъсне веригата.

„Вие в България как разпространявахте такава информация?“. Не ми се обясняваше. Попитах как може да са сигурни, че всеки в списъка ще изпълни задължението си. „Такава ни е културата.“ – беше озадаченият отговор. От поколения насам всеки е получавал на първия учебен ден програмата за срока и телефонната верига.

Последното е за мен убедителен пример, че швейцарските правила могат да се заимстват, но не могат да се копират.

Всичко започва от децата, а те не се раждат швейцарци.

Възрастните ги правят такива.

*Текстът е публикуван в блога на Йолина.

редактор