През погледа на главния редактор: Групарщината като обществено самоубийство

Живка Кехайова

Групарщината като обществено самоубийство

Днес поздравих за добро утро читателите с мисълта на Ремарк: „Ние! Каква необичайна дума! Най-тайнствената на света“. И се замислих за това, че „ние“ е възможно и устойчиво както в личен, така и в обществен план, само ако е състеване от осъзнати, просветени, почтени, мислещи Аз-ове, способни да не загубят себе си, уважавайки и приемайки другия.

Форми на „ние“, основани на общо (винаги само в даден момент) харесване, на обща омраза (обикновено пак в даден момент), на обща идея (превръщаша се винаги, ако е само една – във фикс идея), на общо нещастие… обикновено са временни и завършват с разсипване на Аз-овете не само в различни посоки, но често и като същност. Това е по-скоро групарщина, или създаване на вид стадо, в което индивидът да се чувства поне временно значим (само осъзнатият АЗ е значим сам по себе си и уважава другите).

Точно в това насипно състояние от втория вид „ние“, е днес българското общество – различни стада, блъскащи се едно друго и рушащи в блъскането всякакъв вид обществени устои, принципи, възможности, изпотъпкващи ожесточено пасищата едно на друго, без сметка, че утре всички ще са гладни… То и светът ни в момента е на този хал, унесен в групарщина, според която всеки извън групата (собствената група), е чудовище. Не че и чудовища няма – виждаме ги, но те не са част от групите, а похапват от тях с удоволствие. И всички до един забравят, че като си станал част от стадо, пък било и най-добричкото, със сигурност имаш пастир. Пастирът не те пасе току-така, а за „мляко“, „месо“, „вълна“ и най-вече за власт. Ако не го осъзнаваме и блеем възхитено към пастира, значи от Аз-а нищо не е останало, наистина сме се превърнали в стадо – не искаме и не приемаме да носим своята лична отговорност, не искаче да правим и изстрадваме своите избори, т.е. сме прехвърлили всичко човешко на „пастира“ за по-лесно. И от овце, даже сме готови да станем на кучета, за ръфаме по-здраво тези ужасни „други“, дето са се подарили на различни от нашия „пастири“.

Ще кажете, че не е толкова просто. Всъщност е толкова просто. Сложна и относително дълга е само процедурата по превръщане на „ние“ от Аз-ове в „ние“ от индивиди и тя обикновено се привежда в действие от два вида „пастири“ – много умни и много тъпи, но и двата вида – жестоки, или откачени.

А ние като общество, сме твърде малка група и бързо ще отъпчем всичките си пасища, бързо ще се разкъсаме един друг.

Ние като вид – човешкия, сме също на една малка планета, на която никое частно стадо не може да се скрие задълго от тъпкането, ръфането и унищожението.

Търси се гений, способен да създаде и запусне не този убийствен механизъм на групарщината, а обратният – на създаването и развитието на просветени, почтени, умни и добри Аз-ове, способни на истинско „ние“. И трябва да се започне от там просветените, почтените, умните и добри Аз-ове да бъдат ценност и пример, а не разни „пастири“. Ценност да бъде истинското „ние“, включващо постепенно и в последна сметка – целия човешки род, а не присламчването към което и да е стадо.