През погледа на главния редактор: Експериментът на Зимбардо – ситуацията е по-силна от личността?

Живка Кехайова

През 1971 година социалният психолог и изследовател Филип Зимбардо провежда експериментът „Затворът Станфорд“ и неочаквано дори за самия него доказва, че ситуацията често е по-силна от личността.

Като преподавател в университета Станфорд той подбира 24 студенти чрез тест – никой от тях няма склонност към насилие, всички са с интелект над средното ниво, никой от тях не е имал каквито и да е психически отклонения, или екстремни прояви. Зимбардо и екипът му обзавеждат три стаи в мазето на университета като затвор и на абсолютно случаен принцип (жребий) разделят студентите на надзиратели и затворници. През първия ден студентите изпълняват ролите си на игра, но необходимостта „надзирателите“ да въведат ред и да контролират „затворниците“ още през втория ден ги вкарва в роля на властващи. Те много бързо започват да възприемат колегите си „затворници“ не като отдеилни личности и не като колеги, а като група, върху която да наложат контрол (за това спомага и замяната на имената с идентификационен номер). И започват да го налагат, включително силово, или чрез наказания и издевателства – ролята ги обсебва, ситуация ги моделира до степен да замъгли личностите, които „надзирателите“  са били  доскоро.

Експериментът е трябвало да продължи 2 седмици, но на шестия ден психологът ги прекратява, защото физическото и психическото насилие над „затворниците“ излизат извън контрол, а самите „затворници“ изпадат в депресия и свръхстрес.
Ние сме склонни да мислим, че злото и доброто, загрижеността и безразличието…, са фактори на личността. Тоест, има добри хора и лоши хора, независимо от ролята или обстоятелствата, които им се дават. Склонни сме да мислим, че личността е по-силна от обстоятелствата или ролите. В този смисъл експериментът на Зимбардо в крайна сметка ни показва обратното. Ситуацията, заедно със съзнанието, което човек има за своето съдържание като личност, е изключително важна. Това е, което кара човек да действа по един или друг начин. В огромна част от случаите ситуацията подтиква личността към определени действия и дори ги оправдава като необходими, като принадлежността остава само към групата, в която е ситуиран. Зимбардо нарича това „Ефектът Луцифер“.
Придобиването на власт пък почти неизбежно принуждава властващите да възприемат онези, върху които властват като маса за управление, а не като съвокупност от отделни личности.

Мъдрите хора избират ситуациите, в които да се вкарат, според това какви личности искат да бъдат. Останалите се вкарват, или позволяват да бъдат вкарани в ситуации.

Защо описвам този експеримент? Защото наближават избори. И защото експериментът е едно от многото доказателства, че природата на властта е такава, че в нея не могат да просъществуват ангели. Няма как да изберем ангели, да ги натикаме в ситуация и да очакваме те да останат такива, без да излязат от властта.

Следователно единствения ни адекватен принцишп на избор е избор на интереси – икономически и на групова принадлежност – която пак е въпрос на интереси. Затова се налага да четем, безпристрастно да анализираме програми и в никакъв, ама в никакъв случай да не избираме емоционално, безхаберно и по симпатия. Избраните утре няма да имат визия конкретно за вас и вашите проблеми, а ще са изправени пред предизвикателството да решават глобални общностни проблеми. Та важно е имат ли качествата и разума да решават такива, или нямат, не симпатяги ли са, или не.