През погледа на главния редактор: Живеем по-добре и сме все по-нещастни от това

Живка Кехайова

„Защо сме все по-нещастни, след като живеем все по-добре? Този парадокс е в основата на кризата в съвременните общества…

От края на социализма България бележи сериозен ръст в паритетната покупателна способност – от 12 хиляди долара на човек през 1990 до над 20 хиляди днес. Въпреки разпадането на СИВ, въпреки мъчителните реформи и мафиотизирането на икономиката през 1990-те. А после дори чудодейно се присъединихме към най-богатия икономически блок и най-силния военен алианс. Само че познавате ли поне един българин, който да е доволен от развитието на страната си?“ – възкликва проф. Ивайло Дичев пред „Дойче веле“.

Същото се случва в целия свят. Същото се случва дори в Стара Загора. Стара Загора днес е на светлинни години от Стара Загора при соца – и като инфраструктура – всякакъв вид инфраструктура, и като културни събития, и като възможности, включително в здравеопазването. Защо тогава недоволните са толкова много?

Според проф. Дичев, защото като имаш едно, му се радваш, а като имаш хиляди – се налага да избираш и вече не се радваш.

С други думи, когато няма с какво да сравняваш, включително себе си и собствения си живот (защото и този на почти всички наоколо е скапан, или също така ограничен), спокойно можеш да си удовлетворен.  Когато обаче си изритан от местното затворено „игрище“ направо на „стадиона“, на който се провежда Световно, забелязваш, че ако не съвсем всички, то повечето са по-добри от теб. Е, как да си удовлетворен тогава?

Да, това е истина, но не е цялата за повсеместното недоволство. Колкото по-добре всъщност живеем, толкова по-добре искаме да живеем. Нещо повече, набирайки сила искаме да мерим силата си с онези, които считаме за успели, т.е. – ако става въпрос за управление, искаме някак да участваме в него, дори да не сме убедени, че можем да го направим по-добре, но защо пък да не опитаме? Когато става въпрос за благоденствие – искаме благоднствието на най-благоденстващите, защото са малцина онези, способни реално да преценят собствения си принос и качества. И да, светът ще трябва да намери механизми, при които отделните хора (дори не групите, а личностите), да могат да участват конкурентно в отсяването на най-най-. При това механизмите да са такива, че да няма после: „Аз бях супер, но ме прецакаха по-лошите, по-глупавите, по-некадърните, по-мързеливите.

Това май ще се окаже най-голямото предизвикателство на света утре и пред глобалното общество.

Да не говорим, че ще са нужни и механизми, отпадналите от съревнованието да не се чувстват отхвърлени от обществото и съответно още по-недоволни и нещастни. Трудно ще е.

Дотогава единственото, което всеки от нас може да направи, е да застане пред огледалото на живота си и да се опита да прецени колко важен и ценен е бил, ако не за света, то за държавата си, за града си, или пък за семейството си и хората, които е срещал. Да прецени приноса си реално. Може би тогава ще разбере, че с постигнатото е по-добре да бъде щастлив в своята малка вселена, където е бил незаменим и полезен, отколкото – нещастен в някоя друга, в която никой не го цени и забелязва, просто защото не е имал силите и качествата да остави белег.