През погледа на главния редактор: Като не знаеш накъде вървиш, винаги стигаш другаде

Живка Кехайова

„Като не знаеш накъде вървиш, винаги стигаш другаде“

Тази знаменита мисъл на Мечо Пух съм я цитирала много пъти по различни поводи с общ знаменател – липса на каквато и да е реална представа. Нямам предвид бляна на някого, или някои, а превръщането на въпросния блян в проект.
Пак ще цитирам, този път Стивън Кови: „Мечтата става проект, когато й сложиш краен срок“. Това при условие, че си разписал стъпките, с които ще стигнеш до въпросния краен срок.
Защо ги пиша тези общоизвестни истини ли? Пиша ги, защото сума ти народ е шокиран от избора на Вежди Рашидов за председател на 48 НС. Както бяха шокирани да проумеят, че половината от т.н. организации в „спонтанните протести“ не само са зависими, ами са и зависими от мутри, уредени за такива основно с руска помощ. Че „патронът“ Радев, на когото се кланяха – видиш ли, я подкарал в друга посока, която е направо обратна на желаната от тях, а всъщност Радев винаги твърдо си е вървял във въпроснъта посока – те не са знаели накъде се шляят.

Не че не съм им го писала още като почваха и за щастие не само аз, но тогава виеха, че това били приказки в защита на статуквото.
Защо бе избран Вежди Рашидов? Защото бе саботиран нормалният избор – затова! Едва ли на самия Рашидов му харесва развитието на нещата и едва ли си е мечтал за подобна „кариера“.
Защо бе саботиран нормалният избор? Защото едни хора много искаха да покажат, че едни други хора ще се сгромолясат също като тях и също като тях нямат и хабер какво да направят, за да сложат краен срок на бляновете си и да изработят програма за постигането му.
В интерес на истината – успяха донякъде да покажат, че самомнението на победителите ги е подвело и са уязвими на прилаганите от самите тях номера. Уви, оказа се, че бленуващите наистина са си представяли, че всички са като тях и ще се тръшнат, без да изчислят, че големият опит, освен нещо лошо, може да е и нещо действено и да подсказва механизми, каквито на тях не само не са им известни, но и нямат инструментите да ги управляват.
Та едните се разсърдиха, че им удариха публично шамарче, другите се разсърдиха, че не само загубиха, но им отвъртяха и здрав шамар публично само часове, след като се бяха зарадвали на своето си шамарче.
Какво прави в това време нормалният българин – седи, гледа сеир, гнус го е и чака едните, вторите и третите, да се сетят да си поставят въпроса накъде всъщност са тръгнали. Да спрат да се обясняват: „Аз си мечтая за там, но другият не може да върви с мене, защото досега не е вървял нататък“. Сериозно ли?
При положение, че очевидно ти не знаеш накъде всъщност вървиш, как точно искаш другият да го е правил? Ами ако се окаже, че всъщност заедно по-точно можете да определите посоката, начините за стигане, че и можете да се теглите един друг?
Ама къде ти прагматично мислене – нали е по-лесно просто да си бленуваш без краен срок и да се рееш без посока, че да не те обвиняват, че така и не стигаш?!

Какво прави в това време ненормалният българин – ненормален не поради заболяване, а поради озлобеността си, че способностите му стигат само за аутсайдер и следствието от това – неистово да мрази и да търси друг виновен за тази ситуация. Ами – гласува за „Възраждане“. А „Възраждане“ за разлика от бленуващите, прекрасно знае накъде се движи и ужасно иска да пристигне в крайния си срок – преди Русия да е загубила окончателно войната и да се е сгромолясала.