През погледа на главния редактор: Планът за възстановяване и устойчивост ще се предоговаря

Живка Кехайова

Планът за възстановяване и устойчивост ще се предоговаря. Атанас Пеканов трябва да го направи до 31 март тази година.

Енергийна комисия се обедини сутринта на извънредно заседание за проект на решение, което дава решение за въглищните централи. Точката веднага влезе в днешния дневен ред на депутатите, а с гласуваното решение се задължава Министерски съвет да предоговори Плана за възстановяване и устойчивост (ПВУ).

„Продължаваме промяната“ гласуваха въздържал се. Въздържа се от гласуване и независимият депутат Явор Божанков.

Целта на решението е въглищните централи да работят без ограничения до 2038 година, но в същото време да се гарантират ангажиментите за декарбонизация в съответствие с общоевропейските цели. Към момента България е абсолютния европейски шампион по намаление на въглеродните емисии.

Да, ясно е, че като член на ЕС не само сме поели, но и трябва да изпълняваме ангажиментите си в зеления преход. Въпросът е това да става плавно, с поетапно усвояване и на неизбежните новости и открития в сферата на енергетиката, а не на юруш. Избраната за база 2019 година е възможно най-неблагоприятната и определя показатели, които без предоговаряне наистина биха затворили централите, нищо, че думичката затваряне я няма изрично спомената. Защото ТЕЦ-овете произвеждат електричество, но не са лампички – да им натиснеш копчето и да почнат, или да натиснеш копчето и да спрат.

Според мен обаче, тази част от Плана не е направена злонамерено (лобизма за батериите би могъл да се обоснове и без чак такива радикални мерки за ТЕЦ-овете). По-страшно е – направен е от обикновена глупост и липса на познания за системата, както бяха счупени и други икономически лостове ей така – уж за да се спре нещо лошо, пък то стана още по-лошо, защото на някои им се губят взаимосвързаностите в системата на държавата и икономиката.

Пример: Радетелите да се „хванем за зебено“ преди да е поникнало казват, че без работа ще останат между 8 и 12 000 души в „Марица изток“ и съпътстващи производства, което не може да е национална драма. Погледнато от високо можеха да са прави, но само ако се забрави факта, че през последната година, даже година и половина (още преди войната) почти целият производствен и не само производствен бизнес в България лежи на печалбите на АЕЦ и ТЕЦ, осигуряващи месечните субсидии за оцеляването му и запазването на работните места.

Да се „хванем само за зелено“ преди да е поникнало (а даже не е и посадено още повсеместно), колкото и да обичаме зеленото – е безумие. Всъщност си е дългосрочен глад с летален изход.

Да, европейските средства ще се забавят, а някои вероятно ще загубим. Чудя се дали това няма да има дори положителен и отрезвяващ ефект за преосмисляне на харченето.