През погледа на главния редактор: Предимството да не си член на партия

Живка Кехайова

Предимството да не си член на партия

Покрай проблемите на ДБ с ПП преди местните избори, все по-ясно разбирам, колко голямо е предимството да не си член на партия. Не че преди това с ГЕРБ, сега с членската маса на „Възраждане“ също не ми е било ясно.

В последните 2 седмици, покрай кандидатите на ПП в Бургас, София и т.н. ДБ внезапно проумели, че ПП нямат кадрови потенциал, че са корпоративен проект, че са с ляв произход и политическо мислене, но без социална основа в обществото. По-преди пък пак с изненада, вкупом тогава с ПП констатираха, че гласуването за Радев било грешка, ама не знаели кой е той (това за незнанието е чист виц). Другата констатация на ДБ активни членове е, че неизбежно партията им ще загуби от коалицията с ПП.

За недоразумението Радев пиша от първия ден, още преди избора му. За корпоративните проекти – още от втората седмица на протестите, когато стана кристално ясен сблъсъкът между две икономически групировки. Всъщност още около кандидатурата на Гешев пиша за този сблъсък, видоизменящ се по отношение на някои участници, но не и по произход и същност.

За кадровия потенциал на ПП – още преди да сформират първото правителство. За това, че партията е с ляв профил и въпреки това напълно откъсната от българското общество, защото е по небългарски проект, лишен от познаване на обществото ни – още като я учредиха. За това, че ДБ ще е голям губещ от коалиция – месеци преди такава да бъде създадена…

Тъпото за качеството на българската политика е, че не съм по-умна от голямата част от хората в чинавите партии. Просто не съм ничий партиен член, следователно не се считам за длъжна да си затварям очите и да защитавам сляпо всяко политическо безумие, само защото си мисля, че така защитавам правотата на своя избор, както  смятат партийните членове. Последното го правят масата от всички във всички партии и затова се стигна до политика, тип футболни ултраси в сблъсък.

И все пак, въпреки дивотиите, имаме и положително развитие за страната – правителство, с ясен евроатлантически профил, а последното никак не е малко при войнстващия политически дебилизъм на малки, но кресливи и агресивни групи, които би било добре да са още по-малки. Въпросното правителство може да не е идеално, но е оптимално на този етап, затова нека го поддържаме до един. 

А за местните избори – всеки да се справя, както намери за добре. Както повтарям непрекъснато – там изборът е мажоритарен, така че най-големият политически боклук ще отпадне, защото и партийните членове няма да пуснат бюлетина за някого, за когото са убедени, че ще им затрие родното място.

Цялата тази история е част от израстването ни като общество. Постепенно, макар бавно и трудно, ще проумеем, че в нормалните общества членската маса на една партия е коректив на ръководството й, а не клакьор и само такава партия може да остане трайно в политическия живот и да свърши нещо читаво за държавата. Ще проумеем, че партийните членове трябва да са „войници на партията“ само в БКП, БСП и „Възраждане“. В нормалните партии, каквито трябва да станат останалите у нас, те са равнопоставени партньори с право на реален идеен и критичен глас.