През погледа на главния редактор: Съединението е като Левски

Живка Кехайова

Съединението е като Левски – можем да се гордеем, че като народ сме се оказали способни да го създадем, без тайничко да замитаме под съвестта си едни такива малки, срамни подробности, както е при повечето от другите събития от историята ни след 1876 година.

Съединението е еманацията на духа и мечтата ни, превърнали се в подем и устрем да го сбъднем. Устрем, продължил със същата чистота и сила в последващата Сръбско-Българска война.  То и войната след него, са един кратък исторически миг, в който моралът е реалност, а справедливостта – истина.

Според мъдреците в дни на изпитания, хората трябва да се връщат към такива мигове, за да намерят точното мерило на достойнството и истината на стъпката към бъдеще.

Ако е така, значи в момента непременно трябва да се върнем ТАМ – всеки един от нас да изживее спомена (сигурна съм, че живее в нас, предаден ни от предците и от книгите) за онези дни като глътка чист въздух за избистряне на разума.

Всеки един  – да си зададе въпроса защо тогава сме победили толкова безапелационно, че за пръв и единствен път в новата ни история сме принудили светът да приеме правотата ни дори въпреки интересите си.

– Защото цял един народ е бил заедно в устрема си.

– Защото сме знаели какво точно искаме да постигнем и как.

– Защото сме били водени от образованата младост на нацията (капитаните по на 25 – с различни геополитически нагласи, политически схващания, но абсолютно единни по този основен национален приоритет. Единни до смърт и за живот.).

– Защото в Пловдив на 6 септември 1885 година цар Батенберг е заложил короната си (знаейки, че Русия ще му я вземе за това нежелано от нея Съединение), точно както Чардафон е заложил живота си. Както след това в чутовния пеши поход към Сливница и на Сливница, овчари от селата и цар, министри и ратаи, са били един до друг на позиция. А заедно с тях са били майките, дъщерите и жените им – спасяващи ранени под коршумите. Точно снимките и репортажите за това взривяват европейските медии и общества до степен политиците им да не могат да изразят друго мнение, ако искат да са политици.

Заедно и единни за най-важното. Само тогава можем. 

Да определим това най-важно и да тръгнем. Другото, дреболиите, различията, омразите, злобата, завистта, интригите – са за всеки ден. Те няма да изчезнат, но няма да спират и да заравят в тиня походът ни към ВАЖНОТО.

Можем ли да си спомним това? Можем ли да го проумеем днес?

Отговорът на тези въпроси е отговор и на въпроса може ли да ни има, има ли смисъл да ни има?