През погледа на главния редактор: Ще ни простиш ли, Апостоле?

Живка Кехайова

Днес цял ден се сипят програми и мероприятия как утре най-добре да сведем глава за 150-ти път, едновременно пред смъртта и безсмъртието на Васил Левски. А аз си мисля: „Ще ни простиш ли, Апостоле? Пак и отново?“.

Твоите съвременници те предадоха дори с това, че не те спасиха, а можеха. Българи ти бяха съдиите и намериха начин да те осъдят на смърт (защото най-тежката присъда в империята за делото ти е каторга), само за да може граф Игнатиев да доложи в писмо до императора, че проблемът е решен окончателно. След това кръстихме улици на същия този граф и до днес си стоят.
После десетилетия свеждахме глава пред пътя ти към вечността с ден по-късно, защото чиновници вместо 12 дни, прибавили 13 при въвеждането на новия календар.
За „чистата и свята република“ какво да кажем?
Утре светотатствено ще ти носят цветя и венци предатели на всички твои идеи (наричащи се днес политици), за да ги припознаят за патриоти и сянката ти от отвъдното да ги облагороди поне за малко. А ти не беше просто патриот – беше велик и точно затова не те разбраха. Беше визионер, а никой от тях днес не е, след като властта я подариха на президент, който се кланя на изток, а ти още тогава разбра какво представлява имперска Русия.
Захари Стоянов в биографията на Левски разказва следния случай: „А ти какъв ще да станеш, бай Василе, когато се освободим? – попитал го един път Божил Георгиев в присъствието на други трима апостоли: Ангел Кънчев, Димитър Общия и Сава Младенов.
– Когато се освободи България, за мен не остава вече работа помежду ви – отговорил той. – Тогава аз ще да ти отида в Русия и да съставлявам комитети, защото там, макар и да няма чалми, но народът е притиснат от нас повече”. Днес е така повече от всякога.
Филип Тотю предлага на Левски да направят подписка и да поискат помощ от руския император. Левски, обаче, му отговаря, че борбата трябва да се води за република и че който ни освободи, той ще ни зароби.
Утре ще доведа внуците си да сложат цветя на паметника ти, за да си вземеш надежда и милост от техните чисти души, които вярват безрезервно на казаното от теб и те носят сърцата си, носят мечтата да бъдат като теб – да си вземеш от очите им сила, за да продължиш да прощаваш на народа си.
И дано те – внуците проумеят, че всъщност робство в земята ни не е имало, откакто е създадена българската държава (отминало е далеч преди нея), но робски души още крачат по земята ни, защото искат да са такива. Проумеят ли го поне внуците ни, един ден ще се изправят гордо пред теб с благодарност, че си ги водил и няма да има какво да прощаваш. Дали е мечта това и има ли значение – поне е надежда, а надеждата е път и борба.