През 1907-а лекар се опитва да докаже, че душата съществува с помощта на везни

През 1907-а шотландският лекар Дънкан Макдуъл от Хейвърхил, Масачузетс, решава да проведе един наистина необичаен експеримент, включващ хора и кучета, и да докаже, че душата съществува.

По причини, които не е сметнал за необходимо да отбележи, той е бил убеден, че душата притежава физическа маса и съответно – може да бъде измерена, пише IFLScience, цитирано от Обекти.

Медикът е имал достатъчно богато въображение, че да вярва, че частица от душата напуска магически нашето тяло, когато умрем – вероятно за да заживее нов живот на небесата – и съответно, че би трябвало да е възможно да бъде измерена така, сякаш е чувал с брашно. Макдуъл решава, че най-добрият начин да провери своята теория, е като измери теглото на даден човек в мига на неговата смърт и непосредствено след това. Разликата между двете измервания би трябвало да покаже тежестта на самата душа.

Лекарят набира доброволци, които имали желание да се включат в неговия експеримент. От съществено значение било те да не шават особено много, докато умират, за да не влияят на самите везни и съответно – да не провалят експеримента. Ето защо Макдуъл избира неизлечимо болни хора – например от туберкулоза или други подобни заболявания, които ще ги поддържат максимално изтощени и неподвижни.

Лекарят създава специално легло в кабинета си, предназначено за пациентите, и го поставя на гигантски везни. Според някои версии, разпространявани в интернет, “телесните отвори на пациентите били блокирани“ (т.е. в ануса си имали коркова тапа). Това, разбира се, не е вярно – очевидно Макдуъл не се е тревожил, че душата може да избяга през него. Напротив – смятал е, че всякакви течни и твърди елементи, освободени от тялото по време на смъртта, ще бъдат поети от леглото и съответно – включени в общото тегло.

Разбира се, самият експреимент не преминава по план.

„За съжаление, нашите везни не бяха прецизно настроени и имаше голямо вмешателство от хора, които се противопоставяха на работа ни“, пише той за един от провалените тестове. Това звучи така, сякаш е имало и хора със здрав разум, които са се чудили защо му е нужно да мери хората в мига на тяхната смърт, вместо да се погрижи за комфорта им.

Един от участниците в експеримента умира, докато лекарят се опитва да настрои самите везни.

Друг пациент изглежда наистина губи част от теглото си в мига на своята смърт – прословутите 21.3 грама, докато друг „отслабва“ с 14 грама, преди Макдуъл да замери пулса му и да потвърди смъртта, а след това – с още 42.5 грама. Трети също губи тегло преди замерването на пулса и след обявяването на смъртта (но не толкова, колкото предишния пациент). В края на краищата Макдуъл смята, че експериментът му е бил успешен и че е доказал съществуването на душата (като в действителност единственото нещо, което вероятно е установил е, че разполага с лоши везни).

И все пак, Макдуъл решава да проведе и контролиран експеримент. Ето защо той взима 15 кучета, качва ги на везните и ги убива. Проблемът в случая е, че животните като цяло не стоят мирно. „За мое нещастие, не можах да намеря кучета, които да умират от подобно заболяване“, пише той. Затова той нира здрави, които да убие.

Неговата теория била, че кучетата не притежават душа, съответно теглото им след смъртта няма да се промени.

Да, експериментите му с хора са били неприятни, но само си представете тези с кучетата…

Везните показват, че животните не губят тегло след смъртта и Макдуъл публикува своите резултати. Научните кръгове по онова време ги разнищват за отрицателно време.

Още от самото начало експериментът му бил обречен заради съмнителната си методология. Самият Макдуъл признава, че е било трудно да се измери точния момент на смъртта. Всяка една малка вариация при пациентите би могла да е вследствие от силното запотяване и последвалото изпаряване на потта, което се случва, когато телесната температура се покачи малко след смъртта, тъй като кръвта спира да циркулира и вече не се охлажда. Кучетата също се изпотяват, но основно през лапите – т.е. тук загубата на тегло е минимална. Възможно е разбира се и умиращите хора да не са стояли мирно или пък самите везни да не са били прецизни. Така или иначе, Макдуъл е бил осмиван от своите колеги в продължение на месеци.

Лекарят така и не успява да докаже съществуването на душата. Единственото нещо, в което се превръща, е в хладнокръвен убиец на кучета.

източник www.dunavmost.com