Какви деца!
– Къде ходи пак това дете! -казах нетърпеливо и нервно хвърлих поглед на часовника си. Беше вече почти осем часът.
[ad id=“225664″]
– Трябва да се върна на събрание, а няма да съм спокоен, докато не я видя, че се е прибрала. На това хойкане по вечерно време, трябва да се сложи край!
– Но, Пепо – опита се жена ми да ме успокои, – та тя не е вече дете! Мина седемнайсете и ти трябва…
– Нищо не трябва! – прекъснах я аз. Сигурно искаше да каже, че трябва да се съглася, че… и т. н.
– Искам да зная къде скита! Като й се даде много свобода, дявол знае с кого ще се събере, ще почне да пие с хулигани! Ще пропуши! И изобщо – трябва да си седи у дома и да учи, след няколко седмици й предстои матура!
Щях да кажа нещо, но трябваше да тръгвам. С Моника се сблъсках на стълбите.
– Чао, татко! Къде отиваш?
– Не ставай нахална! По-добре кажи къде си била! Мисли му, утре ще си поговорим по този въпрос!
И побързах, защото вече бях закъснял.
– Привет, мило – казах на Рената малко задъхан. – Извини ме за закъснението – нали знаеш, семейни проблеми.
[ad id=“255238″]
– Със старата ли? – попита Рената без злоба и запали цигара. – Засега си поръчах джин с тоник, но друг път не ми прави такива номера, не ме оставяй да чакам! Неприятно е, когато дама сама си поръчва алкохол.
– Прости ми, миличка, но случаят беше действително изключителен…
– Старата ли нещо?
– Ами, не, за нея не става и дума – проблеми с дъщерята…Но да оставим това, миличка, няма да си разваляме вечерта, нали?
– Не. – С удоволствие дръпна от „кента“ и се усмихна обещаващо. – Поръчай си нещо, след половин час можем да тръгваме…
От тази усмивка ме полазиха сладки тръпки. Прогоних глупавите всекидневни грижи с махване на ръка: „Няма нищо – нали знаеш, грижи пред матурата…“
[ad id=“225664″]
– Рената ядосано избухна:
– По дяволите, не говори за това, Пепе! Щом си спомня за матурата, разваля ми се настроението! Впрочем също би могъл да направиш нещо за мен с комисията, иначе ще ме скъсат със сигурност!
– Нали знаеш, че ще направя нещо, котенце! Но сега вече стига по този въпрос! Имаме толкова малко време един за друг…
Капризно сви устни, чукнахме се и двамата казахме весело:
„Чин, чин!“
