Проф. д-р Стоян Киркович – свързан със Стара Загора завинаги

Проф. д-р Стоян Кирков Киркович е български учен и лекар, основоположник на българската пропедевтика на вътреш­ните болести и името му остава свързано със Стара Загора завинаги. Днес Университетската многопрофилна болница в града на липите носи неговото име от 1983 г., когато във връзка с честването на 100-годишнината й, на 23.01.1983 г. болницата е приела името на проф. д-р Стоян Киркович – един от първите строители на медицинската наука.

Майката на Стоян Киркович е Рада Гугова-Киркович (1848-1941), известна възрожденска учителка и просветна деятелка. Родена е в Копривщица и произхожда от старинния род на хаджи Геро Добревич Мушек (1775-1854), известен килиен учител, който още през 1810 г. урежда в къщата си „домашно училище“. Даскал Геро по-късно служи за прототип на Ха­джи Генчо, един от главните герои на Любен-Каравеловата повест „Българи от старо време“. Наследници на х. Геро Добревич са неговата дъщеря Иванка Герова (по мъж Гугова), първата пре­подавателка в Копривщенското девическо учи­лище (1856), и именитият възрожденски книжов­ник Найден Геров (1823-1900). Найден Геров е автор на поемата „Стоян и Рада” (1845), с която поставя основите на силабатоническия стих и ямбичния размер в българската поезия. Негов opus vitae е «Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и руски» (1895-1904), в който са събрани 78 620 думи, 15 500 пословици и 5 975 откъса от народни песни. Оценявайки тази енциклопедия на родната реч, Иван Вазов пише възхитен за нея: ”Каква чудесна сбирка от дивни, благозвучни, сладки думи!”.

Рада е дъщеря на Иванка Гугова, а Найден Геров е неин вуйчо. По препоръка на врачанския епис­коп Аверкий Петрович тя е изпратена в Киев (1860-1866), където учи в пансиона на гра­финя Левашова, а по-късно завършва Фундуклеевата гимназия с отличие и златен медал. Още преди Освобождението тя е назначена в девическото училище в Пловдив (1866-1873), където създава единна, цялостна и системна програма за обучение, изважда от употреба гръцкия буквар и въвежда българския език като единствен и за­дължителен. През 1873 г. Рада Гугова се омъжва за д-р Кирко Киркович и по-късно заминава с него за Русия (1876-1877).

След освобождаването на България от турско робство овдовялата Рада Гугова се завръща в България, подпомогната от видния руски общественик и публицист Иван С. Аксаков. Нейното призвание на учител и просветител я отвежда последова­телно в Пловдив, Пирдоп и родната Копривщица, където става първата жена учителка в мъжкото четирикласно училище. По-късно Рада Гугова се премества в столицата и първоначално препода­ва в Софийската девическа гимназия, а след това става директор на Професионалното училище. Към края на живота си тя прави четири парични дарения (по 5000 лв.) на БАН (Фонд „Рада Кирко­вич“ – за литературна или научна творба, написа­на от българка), на Девическата гимназия и Про­фесионалното училище в София, както и на учи­лището в Копривщица.

[ad id=“263680″]

Бащата на Стоян Киркович, д-р Кирко Киркович (1840-1877), е първият дипломиран български лекар в София преди Осво­бождението. Роден е в Сопот и произхожда от известния и голям Хаджи-Кирковски род. Завърш­ва медицина в Москва през 1870 г. и около 2 го­дини работи като лекар в Орловска губерния. През 1872 г. се установява на частна практика в Пловдив, където взема дейно участие в работата на местното училищно настоятелство. Д-р К. Киркович е поканен и изнася здравни и хигиенни беседи в читалището на града. През 1874 г. младият лекар се премества в София по покана на Йорданка Филаретова (1843-1915) и лекува християнското население. Освен успешната ме­дицинска практика, той урежда и аптека със спе­циалист фармацевт. Като руски поданик е запо­дозрян от турската власт в революционна дейност и е принуден да се завърне в Пловдив. По настояване на Найден Геров, който по това време е вицеконсул на Русия в града, д-р Кирко Киркович и семейството му емиг­рират в Одеса. По-късно той се установява в Кроми, Орловска губерния, където работи като земски лекар. Заболява тежко от туберкулоза и умира в гр. Орел на 22.10.1877 г.

Стоян Киркович е роден на 15(28).12.1875 г. в София. Основното си образование получава в Копривщица и Пловдив, градовете, в които майка му работи като учителка. Завършил с от­личие класическия отдел на Софийската гимна­зия (1893), младият Киркович заминава за Виена, където следва медицина.

Виенската медицинска школа по това време е една от водещите в Европа. В основата на нейната слава са имената на: Carl v. Rokitansky (1804-1875) – патолог, автор на хуморалното направление в медицината (учение за дискразиите), Josef škoda (1805-1881) – интернист от т.нар. „нова Виенска школа”, довел перкусията и аускултацията до съвършенство. До техните имена се нарежда и Ferdinand v. Hebra (1816-1880), ръководител на известната дерматологична клиника във Виена. Прочути са неговите изследвания върху крастата, пемфигуса и други кожни заболявания. Той създава и оригинален лечебен метод за терапия на декубиталните рани – т.нар. „водно легло на Hebra”.

Именно тук, в сърцето на Европа, Стоян Киркович завършва с отличие медицина през 1900 г. След завръщането си в България д-р Стоян Киркович работи последователно в Търново и Варна (старши ор­динатор) до 1904 г. През същата година, по ре­шение на Върховния медицински съвет, млади­ят лекар е изпратен във Виена да специализира вътрешни болести в клиниката на проф. Е. Neusser, изтъкнат интернист и доверен консул­тант на редица високопоставени личности в Ев­ропа. Тук, в клиниката и в нейната лаборатория, негови учители и колеги са прочутите Franz Сhvostek (1864-1944), Norbert v. Ortner (1865-1935) и др. Младият Киркович усвоява от тях тънкостите на клиничното мислене, методи­те за изследване и подхода към пациентите, за да ги приложи по-късно в своята кариера на ле­кар и учен. По препоръка на проф. Е. Neusser той зами­нава за Франция, където специализира 6 месеца в другия водещ медицински център – Париж. Д-р Ст. Киркович се обучава при придобилите све­товна слава интернисти Апаto1е Chauffard (1855-1932), Gеоrgе Widal (1862-1929), Luis Vaques (1860-1932), невролога Joseph Babinski (1875-1946) и др. Така в периода на своята специализация (1904-1906) Киркович получава системна клинична подго­товка в двете водещи европейски школи по онова време – Виенската и Парижката. Освен това той поддържа връзка с редица изтъкнати специа­листи: Hans Eppinger (1879-1946) – ръководител на прочутата Първа терапевтична клиника във Виена; Gustav v. Веrgmann (1878-1955) – немски интернист, работил в Берлин и Мюнхен, както и с Franz Volhard (1872-1950) – известен клиницист и нефролог във Франкфурт на Майн⁴. Интересно е да се отбележи, че проф. H. Eppinger е един от лекарите консултанти при последното фатално заболяване на цар Борис III (1943), а под смъртния акт на българския монарх стои подписът и на проф. Стоян Киркович.

След приключване на специализацията във Виена проф. Е. Neusser издава на младия Кир­кович удостоверение, в което се изтъкват еру­дицията и големите способности на българския лекар: „Високообразован в областта на вътрешната медицина както практически, така и научно, и извънредно способен да ръководи самостоятелно отделение по вътрешна медицина“.

След завръщането си в България (1906) той е назначен за ординатор I степен във Вътрешното отделение на Александровската болница под ръководството на д-р Богдан Чавов, който по-късно става управител лекар на здравното заведение⁷. Тук младият д-р Киркович създава малка лаборатория, в която продължава някои свои изследвания върху левкоцитната формула при туберкулозно болни, започнати още през 1905 г. във Виена. В периода 1908-1914 г. Стоян Киркович е лекар на частна практика в София. През 1914 г. той е назначен за началник на новосформираното Второ вътрешно отделение при Александровската болница, където отново обзавежда клинична лаборатория и въвежда нови за времето си диагностични методи^4,5.

По време на Балканската и Първата световна война д-р Стоян Киркович е мобилизиран, като изпълнява последователно длъжностите лекар за поръчки към Щаба на действащата ар­мия, началник на отделение и началник на во­енна болница с 1200 легла.

През 1917 г. към Софийския университет е създадена т. нар. „Факултетска комисия“ от 7 души, чиято основна задача е да подготви разкриването на бъдещия Медицински факултет към Софийския университет. Д-р Ст. Киркович е включен в състава на комисията и след това командирован в Германия и Австро-Унгария с проучвателна цел. След завръщането си представя доклад с две важни предложения: да се основе самостоятелна Катедра по патологична физиология (по това време такава не съществува в редица европейски университети) и да се създаде отделна Катедра по пропедевтика на вътрешните болести⁴. Тези учебни звена съществуват и сега във всички висши медицински училища в България.

На 1.04.1920 г. д-р Стоян Киркович е назна­чен за редовен доцент и директор на Катедрата по вътрешна патология и пропедевтика. На 16.03.1923 г. той е избран за извънреден профе­сор, а на 16.03.1927 г. – за редовен професор и като такъв ръководи Катедрата до своето пенсиониране през 1947 г. След смъртта му (14.03.1960 г.) тогавашното Министерство на народното здраве издава заповед, с която Катедрата по пропедевтика приема името на своя основател и дългогодишен ръководител – проф. Стоян Киркович.

Проф. Киркович развива през годините разно­образна и важна обществена дейност. Той е секретар на Дирекцията на народното здраве (1903), член на Върховния медицински съвет и временно негов председател. През 1907 г. д-р Ст. Киркович е назначен за член на Комисията за борба с маларията, където работи съвместно с д-р Пранчов (шеф на бактериологическия институт), д-р Б. Чавов и д-р В. Моллов (по-късно проф. В. Моллов)⁴. Изучаването на това ак­туално за времето си у нас инфекциозно заболяване води до приемането на Закон за маларията (1919), а по-късно, с финансовата подкрепа на Рокфелеровата фондация, и до разкриване на първата противомаларична станция в Петрич (1927) и специализирания противомаларичен институт в Бургас с неговите два филиала – в Елхово и Василико (1929).

През май 1908 г. в България се основава „Дружество за борба с туберкулозата“ и д-р Киркович става негов секретар. Той е основател и главен редактор на списание „Българска клини­ка“, както и дългогодишен член на Управителния съвет на Българския червен кръст. След нео­чакваната смърт на проф. Васил Моллов (22.12.1938 г.) проф. д-р Ст. Киркович поема и ръководството на Дружеството на интернистите у нас.

През учебната 1930/31 г. проф. Киркович е избран за ректор на Софийския университет. В трудна за страната икономическа ситуация той защитава преподавателския състав от съкращения и настоява при срещите си с министъра на просветата за приравняване на заплатите на професорите с тези на висшите съдии.

Проф. Александър Станчев (1913-1978), ученик и следовник на проф. Ст. Киркович, представя своя учител като чо­век по следния начин: „Основните качества на Киркович бяха скромността, човечността и безкористието. Той притежаваше съзнание за дълг, такт, самообладание, точност, воля, любов към истината, честност“⁴. Бъдещият забележителен учен хистолог проф. Петко Ем. Петков описва въздействието на възрастния вече проф. Киркович със следните думи: „Проф. Ст. Киркович – ръководител на Катедрата по пропедевтика на вътрешните болести, със своята благородна осанка, с огромните си мустаци, със спокойните си жестове и думи, бе достолепен представител на лекарите между двете световни войни. Завършил бе и специализирал във Виена – Австрия. Въпреки или по-точно поради някои свои особености (говореше се, че не се е возил на трамвай и автомобил, не е ходил на кино и не е посещавал ресторант), той възбуждаше нашето любопитство. По това време (1947) той четеше последните си лекции, седнал на стол в импровизирана аудитория между двете крила на клиниката. Говореше бавно и тихо, но всяка негова дума беше точна и изразителна.”.

Чужд на светския блясък, странящ от приеми, тържества и чествания, проф. Киркович поддържа приятел­ски отношения с уважавани свои колеги – професорите Параскев Стоянов (хирург), Ан­дрей Сахатчиев (рентгенолог), Димитър Стама­тов (акушер-гинеколог), Атанас Теодоров (съде­бен медик), Йосиф Фаденхехт (юрист) и др. В този дружески кръг той е увлекателен разказвач на случки от войните и от времето на създаване на Медицинския факултет. Особено интересни са спомените на проф. Киркович за личните му срещи с видни лекари, както и многобройните „поучителни случаи“ от неговата богата меди­цинска практика. Освен това той е запален филателист със значителна колекция от марки, ко­ято редовно попълва и разширява. Своята бога­та лична библиотека проф. Ст. Киркович завещава по-късно на Катедрата по пропедевтика. Сво­бодното владеене на немски, френски и руски език му дава възможност да следи в оригинал новос­тите в диагностиката и терапията на вътрешните болести.

Дълго се помнят неговите визитации в клиниката, където всеки пациент е лично преглеждан от него. Намира окуражителни думи за тежко болните, като приема, че „обнадеждава­щата дума“ също е „помощ“: „Та, с какво друго може да помогне един лекар при безнадеждните заболявания, освен с една обнадеждаваща дума.”⁴. Високоетичен, проф. Киркович се стреми винаги да опази лекарския авторитет и обсъжда медицинските про­пуски с асистентите си извън болничната стая. Като човек високо цени порядъка, точността и дисциплината, които въвежда и в клиниката.

Пример за неговата изключителна безкористност е случаят с последното издание на учеб­ника по пропедевтика, когато връща по-голямата част от хонорара с думите: „Аз преценявам, че трудът ми за преработка на книгата струва толкова“. Като основател, главен редактор и издател на „Медицинско списание“, проф. Кирко­вич не реализира лични доходи, работейки изключително на „обществени нача­ла“.

В края на живота си, вече тежко болен, проф. Киркович е настанен в Правителствената болница за лечение. Няколко дни преди смъртта си той пожелава да бъде преместен в неговата клиника (стая № 8), за да завърши дните си там, където сам е лекувал, спасявал и окуражавал хиляди болни хора. Умира в късната вечер на 14.03.1960 г. в ръцете на своите ученици лекари Ал. Станчев и В. Орешков. Така в Катедрата по пропедевтика завършва не само професио­налният, но и житейският път на нейния създа­тел и пръв ръководител, проф. Стоян Киркович. Днес тя съхранява неговата посмъртна маска, мозъка и сърцето му.

В „Отворено писмо до д-р Ватев“ младият тогава д-р Киркович излага в своя характерен стил схващанията си за научна дейност в меди­цината: „Аз винаги съм предпочитал тихата и трезва работа пред рекламаджийските публи­кации, с които някои лекари у нас искат да си предадат изгледа на учени хора. Ако гледах леко на писането и ако го смятах само като средство за хвърляне на прах в чужди очи, аз можех в две и половина години (т.е. времето за специализация в чужби­на, бел. авт.) да напиша цяла редица „научни трудове“, но тогава щях жестоко да излъжа надеждите на тези, които ме изпратиха да се специализирам, щях да се върна с голям апломб и с лек багаж от знания по вътрешни болести. Това обаче по никой начин не желаех. Аз предпочитах солидната подготовка пред вън­шния блясък на публикациите … Да драще чо­век е лесно, но да създаде нещо в науката е мъчно“¹². Проф. Киркович остава докрай верен на сво­ето кредо, че научните работи трябва да носят „поне на връх игла нещо ново в медицина­та“¹². Затова неговите научни трудове не са много, около петдесет, създадени за повече от половин век.

В областта на инфекциозната патология ин­терес представ­лява съвместната публикация с Владимир Алексиев (по-късно проф. Алексиев) върху комбинираното заболяване от петнист и възвратен тиф, наблюдавано при войници, ле­кувани през периода 1914-1915 г. в Александровската болница. За пръв път е направен опит да се обособят 4 форми в протичането на двете болести. В първата форма влизат случаите, ко­гато първоначалният пристъп на възвратния тиф преминава непосредствено в пирексията на петнистия. При втората клинична форма първи­ят пристъп на typhus recurrens е отдалечен от първия период на петнистия тиф с интервал от 1-4 дни. В третата обособена група случаи на­чалото на typhus exanthematicus съвпада с втория пристъп на възвратния тиф. При последната, четвърта, форма началото на петнистия тиф се изявява в началото на третия пристъп на typhus recurrens.

Сред оригиналните клинични разработки е проблемът с перикардното срастване. Този труд служи на Киркович при хабилитацията му за до­цент през 1920 г.^4,10. Въпросът е разгледан подробно в „Клинични лекции“, където авторът разграничава четири основни форми: „В 1920 г. предложих за улеснение на диагнозата да раз­личаваме при леглото на болния четири кли­нични форми на перикардното срастване: 1) Класическата; 2) Обикновената; 3) Чистата и 4) Комбинираната с клапни пороци… Оттогава минуват вече около 15 години, но, колкото мо­ята клинична опитност се уголемява, толкова по-ясно виждам, че различаването на казаните четири форми ни дава ценна помощ да диагностираме по-сигурно и правилно почти всички случаи от перикардно срастване.“¹⁴. Несъм­нено това е оригинален труд с определен при­нос във вътрешната медицина, който дава на лекаря при леглото на болния достоверни физикални симптоми във времето, когато редица съвременни методи като ехокардиографията не са известни.

През 1926 г. проф. Ст. Киркович съвместно със своя асистент д-р Руси Русев публикуват експеримен­тално проучване върху кръвния билирубин при коне. Както пишат самите автори „Главният подтик за това обсъждане дава клиниката, понеже при леглото на болния всеки ден констатираме, че досегашните ни знания по въпроса са недостатъчни да премахнат честите диагностични затруднения при жълтеничавите болни. И колкото по-дълбоко човек вниква в проблемите, свързани с жълтеницата, толкова повече в него се утвърдява съзнанието, че в схващанията на клиницистите ще настъпи ясност и определеност само тогава, когато се уясни основната проблема, именно когато се установи, где се образува жлъчния пигмент при физиологични условия.”¹⁵. Проучването е извършено постмортално върху седем коня, тъй като кръвта на това животно (в сравнение с други животни) е богата на билирубин и определянето му е лесно: „Обикновените опитни животни бяха неподходни за целта, защото както се знае, тяхната кръв не съдържа билирубин или съдържа само следи, които с днешните методи не можем да мерим. За нашите цели подхождаше само конят, чиято кръв е богата на билирубин.”.

Нивото на билирубина е изследвано „в съдовете, които довеждат и отвеждат кръвта в черния дроб, далака и белия дроб“, както и в други артерии и вени. Между другите изводи авторите отбелязват, че „кръвният би­лирубин се образува екстрахепатално, а жлъчният билирубин – хепатално“. Публи­кувано по-късно на немски и испански (1927), това проучване предизвиква определен интерес. Изследването е цитирано през 1960 г. от Т. With, който отбелязва пионерската работа на българ­ските автори и предлага тя да бъде продължена с по-съвременни методи: „Хипотезата на Киркович и Русев (1927), че жлъчният билирубин се образува в черния дроб, а този в кръвта – извън хепара, остава обаче до момента без друго експериментално доказателство… Подобни изследвания биха били изключително интересни, ако се извършат със съответни методики. Би могло същевременно да се проведат проучвания с маркирани­ жлъчни багрила.„.

През 1942 г. излизат от печат „Терапевтич­ни беседи“. В предговора към първото издание авторът отбелязва: „В тая книга излагам тера­певтичните беседи, които съм водил от дълги години насам с моите асистенти, лекари и стажанти. Ето защо тя обема само тия бо­лести, които се приемат и лекуват в моята клиника и главно тия начини на лекуване, кои­то прилагам в клиниката или които бих при­ложил при подходни случаи. За всяка болест се старах да дам една схема за лекуване, която четецът, с напредването на своите знания и опитност да допълня и разширява. С една реч, книгата е написана от практиката за практи­ката“¹⁷. «Терапевтични беседи» представляват натрупан и осмислен през годините опит, който големият клиницист Киркович споделя с широка­та аудитория от практикуващи интернисти. В девет отделни глави е описано лечението на някои инфекциозни болести, както и на най-честите вътрешни заболявания. Представена е общоприе­тата терапия, като са посочени почти всички предлагани по това време ефективни медикаменти. На редица места проф. Ст. Киркович дава препоръки, изкристализирали от собствения му опит. Като обсъжда субтоталната струмектомия при тиреотоксикоза, големият лекар критично отбелязва: „…Резултатите, които биха могли да се получат от операцията, са отлични, обаче резултатите, които се получават в практиката, са незадоволителни.” В главата „Бъбречни камъни”, давайки сведения за минералните води, които трябва да се пият, Киркович вметва: „ Върху действието на Солудервентската вода от собствен опит не съм имал възможност да си съставя мнение.”¹⁷. Написа­но с характерния за автора ясен, точен и стегнат стил, ръководството става настолна книга за студенти медици и лекари. Посрещнати добре, „Терапевтични беседи“ са преиздадени през 1945 г.

Но сред всичко написано от ръката на проф. Киркович, като своеобразен връх в нашата меди­цинска книжнина се откроява неговата забеле­жителна „Пропедевтика на вътрешните бо­лести“, отпечатана за първи път през 1931 г. и претърпяла 7 издания, последното от които през 1954 г. Интерес представлява историята на раждането на учебника: Вера Иванова, студент­ка от трети курс, води подробни записки на лек­циите по пропедевтика и след това ги предава за проверка на самия Киркович. Коригирани и допълнени, лекциите се отпечатват в отделни коли, които по-късно оформят първата „Пропедевтика“. Съдържанието е подредено в 12 глави. Материята е дадена в оптимален обем, разбираемо и ясно, посочва се диферен­циалната диагноза при отделните заболявания, както и възможните грешки, които най-често седопускат в практиката. Авторът не скрива трудностите по пътя към вярната диагноза и още в I глава посочва: «…дори и при най-силния ум и най-широките познания не могат да се надвият всички диагностични трудности. Не греши само тоя, който не прави диагнози“. Киркович предупреждава и за опасния навик да се поставят „временни диагнози”: „Подбудени от желанието на болните, още след първото преглеждане да им се съобщи названието на болестта, много лекари слагат „временни” диагнози с утешението, че при по-нататъшното наблюдаване на болния ще имат възможност да се коригират… Тази практика е погрешна… В такива случаи съвестният лекар открито трябва да признае, че засега сигурна диагноза не може да се сложи и че случаят ще се уясни от по-нататъшното наблюдаване на болния.”. Натрупалият опит клиницист е категоричен: „Най-често дианостичните грешки във всекидневната практика се дължат на неумело, недостатъчно и безсистемно изследване.” И допълва: „Обаче едно не бива да се забравя: всеки добър лекар с прилежание и добросъвестност може да достигне дотам, че диагнозите му в гра­мадното си мнозинство да бъдат верни!“.

За този учебник проф. П. Петков пише: ”Точни и изразителни бяха и си останаха и досега учебниците му и особено „Пропедевтика на вътрешните болести”. В тази книга като че ли нищо не може да се добави или отнеме. За нея важат думите на Юго: ”стегнатост в стила, точност в мисълта и решителност в живота.”.

Думите на лекаря и учителя Киркович са не само съвет, но и завет за упоритост и постоянство към всеки, който поеме по трудния път на клиничната медицина.

Проф. Ал. Санчев пише за своя учител: ”…И може да се каже, че той наистина създаде школа в нашата вътрешна медицина. Сега, когато си мисля кое е най-характерното за нея, мога за изтъкна, че това са характерните черти на самия Киркович като лекар: наблюдателност, системност при изследването на болния, критично отношение към шумно рекламирани лечебни средства.” Подобно е и становището на М. Апостолов – съвременен изследовател и познавач на школите в българската медицина: „Трайни следи в историята на българската вътрешна медицина оставя и проф. д-р Стоян Киркович (1875-1960), който също си създава име и авторитет още преди да бъде избран за професор по пропедевтика на вътрешните болести (1920).”.

Видни представители на тази школа са академиците Алекси Пухлев (1905-1977) – изследовател на балканската ендемична нефропатия и Константин Чилов (1898-1955) – основоположник на клиничната лаборатория у нас; професорите Руси Русев – един от първите асистенти на Киркович (1924), Иван Йонков (1899-1968), оглавил Катедрата по пропедевтика в периода 1947-1965 г., Васил Лолов (1906-1963) – известен наш кардиолог, Ангел Симеонов (1900-1981) – работил в областта на спешната медицина и личен лекар на Георги Димитров (1946-1949), Георги Маждраков – основател на Националното нефрологично дружество, Александър Станчев (1913-1978) – ръководил катедрите по вътрешна пропедевтика във Варна (1961-1970) и в София (1972-1978) и др.

За отбелязване е фактът, че в оглавяваната от проф. Киркович катедра са се обучили и придобили специалност по вътрешни болести над 200 лекари. За всеки един от тях той собственоръчно нанася в т.нар. „тетрадка” кратки биографични данни, акуратно отбелязва времето, за което те специализират, и евентуалните прекъсвания (болест, мобилизация и т.н.).

Създадената от проф. Киркович школа трябва да се познава, помни и утвърждава и от следващите поколения, направили от медицината своя професия и съдба.

Литература:

1. Тодев И. Кой кой е сред българите ХV-ХІХ век. Анубис, С., 1999, 67-69.
2. Игов С. История на българската литература. СИЕЛА, С., 2001, 200-201.
3. Енциклопедия България. БАН, С., 1982, т. З, 421-422.
4. Станчев А. Стоян Киркович. – В: Стоян Киркович – избрани произведения. А. Станчев, Б. Банов (ред.). Мед. и физк., С., 1978, 9-52.
5. Куртев В., В. Ганева и П. Серафимов. Дейци на бъл­гарската медицина и здравеопазване. Мед. и физк., С., 1986, 176-177.
6. Стефанов В. Българската медицина през Възраждането. Мед. и физк., С., 1980, 209.
7. Петровски И. Съвременното българско здравеопазване от 1877 г. до наши дни. ИК „ДНК”, С., 2001, 307-308, 336.
8. Eckart W. Geschichte der Medizin. Springer, Berlin etc. 1990, 209-211.
9. Груев С. Корона от тръни. Български писател, С., 1991, 429-456.
10. Петкова М. Развитие на клиничната медицина в България. В: Измерения на българската медицина. М. Апостолов (ред.). Тангра ТанНакРа ИК, 2000, 180-213.
11. Петков П. Медицински и медико-биологични школи в България. Асклепий, 2005, 18, 136-138.
12. Киркович С. Отворено писмо до д-р Ватев. Меди­цинско списание, 1909, 11, (№1/2), 70-77.
13. Киркович С., Алексиев В. Върху комбинирани заболявания от петнист и повратен тиф. Медицинско списание, 1924, 8 (№ 8), 344-377.
14. Киркович С. Клинични лекции. П. К. Овчаров, С., 1937, 46-59.
15. Киркович С., Русев Р. Принос към въпроса за произхода на билирубина. Медицинско списание, 1926, 10 (№8/9), 337-341.
16. With T. Biologie der Gallenfarbstoffe. Georg Thieme, Stuttgart, 1960, 64-66.
17. Киркович С. Терапевтични беседи. П. К. Овча­ров, С., 1942, 264.
18. Киркович С. Пропедевтика на вътрешните болести. Хр. Г. Данов, С., 1940, 619.
19. Апостолов М. Учени и школи в българската медицина. В: Измерения на българската медицина. М. Апостолов (ред.). Тангра ТанНакРа ИК, 2000, 214-253.

20. Паскалев Д. Професор д-р Стоян Киркович (1875-1960) – основоположник на българската пропедевтика. Соц. мед. 2000, 8 (№4), 41-43.