Публицистика – Рухналият мит или милост за писателите

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 32, 1991 г.
ПУБЛИЦИСТИКА
РУХНАЛИЯТ МИТ ИЛИ МИЛОСТ ЗА ПИСАТЕЛИТЕ
Днешното време е време на разрушените митове. И един от тях – митът за материалното благополучие на нашата художествено-творческа интелигенция. когато сриването на тоталитаризма като лакмусова хартия прояви нещата, се разбра, че много от хората на изкуството живеят просто на ръба на социалния минимум. Разбира се, имало е шепа творци, които сигурно са благоденствували, на тази „слава“ незаслужено се е разпростряла върху всички техни събратя. Казаното дотук с пълна сила се отнася до писателите. Особено за тези в провинцията. Ето какво показва „рекапитулацията“ на старозагорските творци на перото, които имат официално признат статут на писатели. Членовете на Съюза на писателите са седем на брой. Двама получават незавидни пенсии от около 200 лева. Други двама имат месечни заплати по 350 лева. Нито един от старозагорските писатели не притежава лек автомобил. Трима изплащат огромни заеми за жилища. Един все още не притежава жилище и живее под наем, а друг е безработен вече близо една година. Като пиша за всичко това, в никакъв случай не искам да изтъкна някакво превъзходство на писателското „съсловие“. Зная, че днес има хиляди хора, които живеят не по-добре. Но както вече казах, целта ми е да покажа несъстоятелността, че хората, призвани да строят духовно нацията – живеят на ръба на бедността, а то непременно дава отражение върху творчеството им. Не говори добре за едно общество, пък дори и то да не намира в процес на икономическа реформа, фактът, че с хонорара от едно стихотворение днес у нас не можеш да си купиш килограм салам. Сравнението е грубо и непоетично и може би осквернява нечия представа за писателя. Но какво да се прави, и той е жив човек – храни семейство, а и той самият се храни. Наскоро бе премахната тарифната ставка за авторските възнаграждения. Сега вече можеш да се договаряш с редакцията и издателството какъв хонорар ще получиш. Отстрани погледнато – чудесно. но така може да мисли само човек, който е далеч от тази сфера. Откъде да вземат редакционните колективи тези пари, когато бюджетните им средства са в рамките на миналата година. А това на практика означава, че разполагат с три-четири пъти по-малко пари след освобождаването на цените. Ясно е, че всичко рефлектира върху авторите, които прогресивно обедняват. Духовният продукт поевтинява на фона на освободените цени. Закриват се редакции, фалират издателства. И то онези, които имат амбициите да отстояват сериозни естетически критерии. Другите, които са склонни на компромис, търсят „големите удари“ с касови заглавия от рода на „Емануела“. Поезията, българската книга не носят печалба. Връщат се влезли вече в производство ръкописи поезия и се изплащат на авторите дължимите хонорари, само и само да не се издадат стихосбирките, защото така ще донесат още по-голяма загуба на съответното издателство. Книжарските работници отказват да правят заявки за български книги. Те не им носят търговска печалба. Далеч съм от мисълта да ги обвинявам, гледат си интереса хората. Но все пак: от какво ще живеят писателите? Някои казват – има частни издателства. Но и там проблемите са сходни. За да издадеш книга, трябва да заплатиш. А при сегашното финансово статукво на нашия писател това е почти невъзможно. И друго: ако намериш все пак средства, за да издадеш ръкописа си, ще трябва като амбулантен търговец да го продаваш по улицата или сам да го предлагаш на книжари и вестникопродавачи срещу парична отстъпка. Явно, в близките няколко години българската книга ще бъде в сянка. Да се надяваме, че това няма да е фатално. Но творците трябва да съществуват по някакъв начин. Не съм убеден /това вече го заявих в печата/, че преквалификацията в тази „професия“ е възможна. С други думи – не можем да пренасочим писателите към нови, търсени в момента професии. Тогава? Нима е толкова трудно за един мощен в икономическо отношение град като Стара Загора да подпомогне десетина активно пишещи пера? Но какво означава на практика да подпомогне? Преди всичко с финансова подкрепа да се съхрани завоюваното – литературния алманах, в който намират препитание няколко писатели; да се превърне той в едно модерно съвременно издание, способно да се преборва с конкуренцията на книжния пазар. При сегашната хартиена криза и баснословни полиграфски услуги, за да стане това, е необходимо едно – пари. Една индиректно подкрепа за творците на перото ще бъде и финансовото стабилизиране на общинския вестник „Стара Загора“ с неговата литературна притурка „Съвремие“. Защо да не помогне, макар и с част от средствата, необходими за издаването на първите книги на млади старозагорски поети при конкурсно журиране от дружеството на писателите? А и самото дружество, с което редовно парадираме, че е най-старото в страната, няма нито лев за дейността си. Смятам, че подкрепата е по силите и на общината, и на по-големите държавни, колективни и лични фирми. Вместо – от различни „високи“ места да се противопоставят едни творци на други, защото „цветът“ им бил еди-какъв си. В изкуството няма цветове – има талантливи и по-малко талантливи. Не бива политическите страсти да се пренасят и в духовната сфера и да се раздават некомпетентни оценки. Разбирам добре, че оцеляването означава и самите писатели да се променят. колкото и банално да звучи, на първо място това значи „стоката им“ да стане по-търсена (съзнавам, че определението „по-търсена“ не е адекватно на по-талантлива); второ – да преодолеят известна инертност, възпитана в тоталитарното време, когато „партията ръководителка“ се „грижеше“ за всички ни и да се борят с икономическата конюнктура, доколкото им позволяват силите (трябва повече активност, да се влиза във връзка с фирми и стопански ръководства); трето – да се търсят различни варианти за извънбюджетни средства. С две думи: нужно е ново творческо и гражданско поведение в унисон с времето. И все пак – без грижата на държавата, културата и литературата няма да могат да съществуват. Някой би ми възразил: нека първо нахраним народа, тогава ще мислим за културата. Като отговор си припомням казаното наскоро от старозагорския художник Илия Тодоров, който спонтанно даде твърде убедителен пример: „Защо майка ми посажда цветя в двора, след като не раждат нищо за ядене? За красота. И вие, поетите, в това общество имате подобна роля – като цветята!“ Сещам се все по-често и за стиха на Аполинер, също посветен на поетите: „Милост за нас, които се сражаваме на границата с безграничното!“ Някога схващах този стих изцяло в нравствено-философски план. Страхувам се, че все повече започвам да го разбирам буквално, едно към едно. Дано не дойде денят да викаме като на митинг: „Милост за писателите!“.
Таньо КЛИСУРОВ