Пучини живее в грях с банкерска съпруга, после се жени за нея. Ревността й ги разделя

Операта на Джакомо Пучини „Бохеми“ вече е емблематично заглавие в афиша на Държавна опера – Стара Загора. Премиерата й беше на 31 март 2017 г.  А утре, 16 декември 2021-ва почитателите ще могат отново да гледат и слушат спектакъла от 19 часа. Припомняме щрихи от портрета Пучини, определян от специалистите като продължител на делото на Джузепе Верди.

Той е последният от плеядата италиански оперни композитори, започваща през 17 век с Клаудио Монтеверди и преминаваща през Джоакино Росини и Джузепе Верди.

За разлика от своите предшественици, Пучини пише по-леки творби с нов, реалистичен стил, който придобива популярност в края на 19 век. Неговите опери се отличават с възхитителни мелодии и ярки женски образи. Много от тях влизат в постоянния репертоар на големите оперни театри по целия свят, а трите му велики произведения „Бохеми“, „Мадам Бътерфлай“ и „Турандот“ стават стандарт за писане за много от следващите поколения композитори. Някои от ариите му остават изключително популярни – „O mio babbino caro“ от „Джани Скики“, „Che gelida manina“ от „Бохеми“, „Nessun dorma“ от „Турандот“, „E lucevan le stelle“ от „Тоска“ и др

Джакомо Пучини е роден на 22 декември 1858 г. в древното италианско градче Лука, област Тоскана и е последният музикант от фамилия на четири поколения музиканти. Той е най-възрастният син от деветте деца на семейството – две момчета и 7 момичета. Градът е известен с любовта на жителите му към музиката и с дълбоките си музикални традиции. В него е роден композиторът Алфредо Каталани и са живели прочутите музиканти Франческо Гаспарини, Луиджи Бокерини и Франческо Джеминиани. Четирима души в рода на Пучини са композитори и носят званието „Музикант на република Лука“.

Първият композитор в рода и прародител на Джакомо Пучини също е Джакомо (1712 – 1781). Учи музика в Лука и Болоня. През 1739 г. този първи Джакомо получава най-престижния музикален пост в града – органист в катедралата „Сан Мартино“.

През 1740 г. става главен музикален директор и църковен диригент на града и организира първия градски оркестър, в който свири и Луиджи Бокерини, известният композитор и виолончелист. Тогава получава и престижната титла „Музикант на република Лука“. Написал е 14 опери, както и църковна и светска музика. Става член на Академия филхармоника в Болоня, което е изключителна чест за времето си.

Синът му Антонио Бенедето Мария Пучини (1747 – 1832) учи музика в Болоня и също е избран за почетен член на академията в този град. И той и жена му Катерина Тезей свирят на орган. Написал е множество църковни творби и опери, най-известна от които е „Освобождението на Лука“. След смъртта му Катерина дава първите уроци по музика на сина им Доменико.

Доменико Винченцо Мария Пучини (1772 – 1815), синът на Антонио и Катерина и дядо на Джакомо Пучини, почива млад, но въпреки това успява да напише две опери и няколко оратории.

Той също учи музика в Болоня, а по-късно и в Неапол при Джовани Паизиело. Завръщайки се в Лука става органист в катедралата и получава титлата на баща си и дядо си „Музикант на република Лука“. Неговият Te Deum е изпълнен отново през лятото на 2000 г. в Рим, а по същото време в Лука е поставена операта му „Il Ciarlatano“. Джакомо Пучини ползва произведението на дядо си Te Deum в операта си „Тоска“. Има предположения, че причина за смъртта му е отравяне, заради прекалено либералните му политически възгледи. Вдовицата му Анджела остава да се грижи за 2-годишния им син Микеле. Сега в дома им се помещава музея „Museo Casa Natale Giacomo Puccini“.

Микеле Пучини (1813 – 1864), син на Доменико и Анджела, е бащата на Джакомо Пучини. Роден е в годината на раждане на известните композитори Джузепе Верди и Рихард Вагнер. Той е най-талантливият ученик на Гаетано Доницети, написва две опери и голям брой църковни творби. Също като останалите членове на фамилията учи музика в Болоня при Джузепе Пилоти, в Неапол при Саверио Меркаданте, а по-късно при Гаетано Доницети.

След завръщането си в Лука Микеле става органист в катедралата „Сан Мартино“. На 37-годишна възраст се жени за 19-годишната Албина Маги, произхождаща от известна градска фамилия. Пише музика за църковни и граждански празници. Написва и две опери – „Антонио Фоскарини“ и „Джанбатиста Катани“. Той е много добър музикален педагог, а един от учениците му, Алфредо Каталани, става известен оперен композитор.

В семейството се раждат 9 деца – Отилия (1851), Томаиде (1852), Теми (1853), починала година по-късно, Нитети (1854), Иджиния (1856), Джакомо (1858), Рамелде (1859), Макрина (1862), починала на 8 години и Микеле, роден след смъртта на баща си. От всички деца само Джакомо, Отилия, Иджиния и Микеле показват музикален талант. През целия си живот Джакомо чувства най-близка до себе си сестра си Иджиния.

5-годишният Джакомо получава своите първи уроци по музика от баща си Микеле Пучини, който е педагог, хоров диригент, композитор и органист в църквата „Сан Микеле“. През 1864 г. бащата умира и след неговата смърт семейството живее твърде скромно, а понякога дори и бедно. С музикалното образование на момчето се заема вуйчо му Фортунато Маджи. Джакомо има красив плътен контраалт и постъпва като платен хорист в църковния хор на града. На 14-годишна възраст започва да посещава местния музикален лицей „Пачини“, основан от баща му.

Там, под грижите на педагога Карло Анджелони, получава системна музикална подготовка и се запознава с партитурите на оперите „Риголето“, „Травиата“ и „Трубадур“ от Джузепе Верди. Едновременно с това работи като диригент и органист в църквата на Бенедиктинския орден, където преди него са свирили баща му и дядо му. Свири безупречно на орган и прави прекрасни импровизации.

Първите му опити като композитор са в областта на инструменталната музика.

Най-голямата му сестра Отилия учи музика и даже участва пред публика. През 1872 г. се омъжва за лекар, който по-късно става кмет на града. Иджиния става монахиня в манастир, близо до родния им град Лука.

През 1876 г., когато е вече на 17 години, Джакомо, придружен от свои приятели, изминава 40 километра пеш до град Пиза, за да чуе операта „Аида“ на Верди. Поради липса на пари за билет се вмъква в сградата няколко часа преди началото на представлението. Това посещение прави толкова силно впечатление на младежа, че окончателно затвърждава решението му да стане оперен композитор.

Майка му успява да издейства малка стипендия от градската община и през 1880 г. Джакомо заминава за Милано, където следва в Кралската консерватория в продължение на три години. По музикална естетика му преподава Аминторе Гали, а по композиция – Амилкаре Понкиели, авторът на операта „Джокондата“  и известният цигулар и композитор на камерна музика, модернистът Антонио Бадзини. От Бадзини възприема симфоничното мислене и вкуса към изящното, а от Понкиели – любовта към емоционалната и съдържателна мелодия.

Следва заедно с Пиетро Маскани, с когото се сприятелява и известно време дели обща квартира. Като студент композира предимно камерни произведения. Свири на орган и пиано и по това време, през 1883 г., написва Струнен квартет в ре мажор и Фуга за струнен квартет. Запознава се с поета Фердинандо Фонтана и двамата започват да работят по либретата на оперите „Вилиси“ и „Едгар“.

На 16 юли 1883 г. завършва консерваторията, а дипломната му работа „Симфонично капричио“ е изпълнена на публичен концерт в Милано и предизвиква възторга на публиката и музикалните критици. Тази инструментална работа привлича вниманието и на влиятелните музикални среди в града.

Пучини написва 12 опери, няколко оркестрови и камерни творби, църковни съчинения и други. Оперите му са с типично италианския мелодичен стил и национално звучене. Той е съвременник на бурното развитие на капитализма в страната си и черпейки сюжети от проблемите на своето време, създава творби с подчертана социална тематика, а повечето му опери са с патриотични сюжети. Пучини е привърженик на веризма в музиката, наред с приятеля си Пиетро Маскани, Руджиеро Леонкавало, Умберто Джордано и други. Те създават произведения, в които отразяват реално, а понякога и натуралистично, живота на хората в Италия.

За разлика от Верди той не се интересува от политическите проблеми, а съвременниците му го описват като наивен и индиферентен по отношение на политиката въобще. Като творец обаче Пучини остава верен на реализма и не се присъединява към никое от декадентските музикални течения, разпространени по онова време в страната.

След смъртта на майка си Пучини избягва с омъжената Елвира Бонтури, която напуска мъжа си, милански банкер. Смелостта им да живеят заедно без брак предизвиква скандал в Лука и те се преместват в Монца, където се ражда и техният син Антонио. През 1890 г. се преместват в Милано, а през 1891 г. Пучини решава да се откъсне от шума и суетата на големия град и се премества със семейството си в тихото селце Торе дел Лаго, намиращо се между Пиза и Виареджо. Там прекарва около 30 години от живота си и композира повечето си опери.

Не забравя родния си град и често посещава Лука. До 1900 г. успява да построи вила край езерото Масачуколи, която в наши дни е превърната във „Вила музей Пучини“. Организира „Клуб на бохемите“, където цари както веселие, така и задушевна обстановка за задълбочени творчески разговори. Ловът и риболовът са негови любими развлечения.

                           Премиерата на „Бохеми“ в Чикаго

По-късно, през 1904 г., след смъртта на съпруга на Елвира двамата официално сключват брак. Елвира високо цени таланта на Джакомо и се старае да поддържа спокойна атмосфера за неговата работа. По-късно отношенията между съпрузите се изострят заради прекомерната ревност на Елвира.

През 1908 г. семейството прекарва лятото в Кайро и след завръщането ревността на Елвира избухва с пълна сила. Тя обвинява младата прислужничка от селото Дория Манфреди в незаконна връзка с Джакомо и заплашва да я убие. В резултат на това младото момиче се самоубива, а следствието доказва, че е била девствена.

Семейство Манфреди повдигат обвинение срещу Елвира за преследване и клевета, създавайки един от най-известните скандали за онова време. Елвира е призната за виновна, но остава неосъдена, тъй като Пучини успява чрез преговори и изплащане на голямо обезщетение да накара Манфреди да оттеглят иска си. Но отношенията с жена му са окончателно развалени.

След „Мадам Бътерфлай“ бракът на Пучини става все по-тягостен и постепенно композиторът изпада в меланхолия. Той не пише никаква музика в продължение на 6 години. Чувства се и неразбран от хората. Остава само с няколко близки приятели, между които е и Сибила Селигман, по-възрастна от него англичанка, с която имат близки етични и естетически схващания. В нейното общество той намира успокоение и духовно удовлетворение.

През 1914 г. избухва Първата световна война. Пучини твърдо застава против нея и принципно против всякакви военни действия. Според публичните му изказвания „Войната е нещо ужасно дори и при най-добрите нейни резултати. Кой ще победи е все едно, щом като милиони хора ще бъдат принесени в жертва“.

Синът му Антонио е мобилизиран и заминава за фронта, а това допълнително кара Пучини да засили пацифистичните си прояви. Обвинен е в предателство към Италия заради изказванията си и заради отказа му да се присъедини към реакционните кръгове в страната. Обвинен е и в германофилия, защото написва опера по немски сюжет и приема виенския Почетен орден на император Франц Йосиф.

През 1922 г., когато Бенито Мусолини завзема властта, Пучини не успява да се ориентира бързо в обстановката и остава в Италия. Други музиканти като Артуро Тосканини например напускат страната и емигрират. Композиторът отстоява политическите и човешките си възгледи и не се присъединява към фашистката власт. Дори когато Мусолини му поръчва опера с националистичен сюжет, той отказва да я напише. Меланхолията му се задълбочава и все по-често се чувства зле, а освен това има проблеми и с гърлото. Пише на редактора си Тито Рикорди, че „самотата му е безкрайна като море и черна като нощта“.

Пучини започва да пише последната си опера „Турандот“ в лошо здравословно състояние. Болките в гърлото са се оказали симптоми на рак и през есента на 1924 г. състоянието му съвсем се влошава. На 4 ноември заминава със сина си Антонио в Брюксел, за да се подложи на лъчетерапия. След нея се чувства малко по-добре и там за последен път присъства на изпълнението на негова опера – „Бохеми“.

След това обаче здравето му бързо се влошава и се налага операция. Когато го подготвят за нея, той написва на лист хартия: „Господа, дайте ми само 12 дни, за да довърша „Турандот“.“ Операцията е направена на 24 ноември, но не помага на композитора и на 29 ноември 1924 г. Пучини умира в Брюксел на 66-годишна възраст.

Няколко дни след смъртта му пренасят праха му в Италия. В Милано е организирано всенародно поклонение, а в чест на толкова обичания композитор приятелят му Артуро Тосканини дирижира трагична музика от операта му „Едгар“. Погребан е в Торе дел Лаго, където над гроба му е издигнат внушителен бронзов паметник. Вилата му край езерото е превърната в музей, в който е организирана експозиция от много негови документи, ръкописи и произведения. В края на годината на дома на фамилия Пучини е поставена възпоменателна плоча със следния надпис: „Тук на 22.ХІІ.1858 г. се роди Джакомо Пучини, произхождащ от стар музикален род. Той създаде леко запомнящи се, правдиви и изящни мелодии, обогатени с нови гласове на живота. Като прославен майстор той чрез стилово съвършенство и гъвкави форми отново утвърди в цял свят националното съдържание на изкуството.

От гордеещия се със своя син град

на тридесетия ден от неговата смърт – 29.ХІІ.1924 г.“