„Работим по любов“. Колко струва трудът на преводачите и струва ли си

Теодора Цанкова е преводач на художествена литература от испански език. Тя взема по 8 лв. на страница и превежда по 4 страници на ден. Ако пресметнем, за 22 работни дни средно на месец, сумата е 704 лв. В случая става дума за хонорар, не за работна заплата. И все пак минималната работна заплата е по-висока.

Основните си доходи Цанкова получава като преподавател по теория на превода на студенти филолози в магистърските програми на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Много други нейни колеги имат същата “съдба” – без друга работа не биха могли да се издържат.

Осем лева на страница. Това е неписаната тарифа, по която повечето издателства плащат за превод на художествена литература от английски език. Има и писана цена – 12 лв. на страница. Тя е фигурира от 2021 година на сайта на Съюза на българските преводачи като препоръчителна. Но пазарът не я припознава.

С уговорка помежду си или не, издателствата работят при едни и същи цени. Около 7-8 лв. струва преводът на страница от популярните езици като английски, немски, френски, италиански, испански, руски. Някои преводачи вземат дори по 5 лв. Страница превод от по-редките езици като унгарски, украински, японски струва повече – около 12-14 лева.

Издателствата, с които Свободна Европа се свърза, отказват да коментират.

Наскоро над 300 преводачи на художествена литература подписаха отворено писмо с две искания. Първото е за минимална ставка от 10 лв. на преведена стандартна машинописна страница. Другото им искане е да отстъпват на издателствата авторското си право върху превода за определен срок.

„Сред нас не е прието да се говори за пари, смята се, че не е bon ton. (…) Ето затова днес трябва да нарушим добрия тон и да поговорим за пари“, пишат в писмото си преводачите.

Трудът им и отношенията, свързани със създаването и разпространението на преводите им, е уреден в Закона за авторското право и сходните му права. Но той има различни трактовки. Съответно и работата на преводачите може да е или по поръчка, или преотстъпена за използване.

Цената на страница превод на художествена литература не се е променяла от 10 години. Не само от издателите обаче зависи съществуването на професията преводач. България е единствената страна в Европейския съюз, в която преводът на художествена литература е оставен изцяло на волята на пазара.

Предстои писмото с исканията на преводачите да бъде изпратено до асоциация „Българска книга“, която да го разпространи сред издателите. То ще стане достояние и на Министерството на културата.

Какво искат преводачите

Според практиката, издателите сключват с преводачите два вида договори. Според първия, т.нар “договор за използване” (по чл. 36 от Закона за авторското право), преводачът предоставя правото си върху превода за издаване. По втория, наречен “договор за поръчка” (по чл. 42) или “възложителски договор”, издателството възлага на преводача да извърши превода.

Или, по-просто казано, по договора за използване преводачът отстъпва авторското си право за определен период от време (по закон максимално за 10 г., общоприетата практика е 5 г.) и получава заплащането си като “наем” за произведението си. При възложителския договор издателството придобива правото да използва превода на дадено произведение бесрочно, освен ако в договора не пише друго.

Друга важна разлика е, че по възложителски договор преводачът не получава допълнително пари при търговски успех на произведението, докато такава възможност е предвидена при договора за използване.

В помощ на бранша Съюзът на българските преводачи препоръчва използването на Типов договор за отстъпване на авторските права върху превод, публикуван на страницата на съюза.

Преводачите на художествена литература искат да сключват договорите си по чл. 36 за определен срок. По силата на този договор би трябвало в деня, в който изтече срокът, издателството да спре да продава книгата, да изтегли останалите бройки от търговската мрежа и да ги унищожи, освен ако не е сключило нов договор с преводача.

“След изтичането на срока (2 години в най-добрия случай), ако издателят иска тепърва да издава, преиздава или допечатва издание, трябва да сключи нов договор с преводача”, каза пред Свободна Европа Теодора Цанкова.

Практиката показва друго. “Често колега си вижда романа, който е превел, да продължава да се продава. И като се обърне към издателя, той шикалкави и обяснява, че са останали бройки”, каза Цанкова. Но и останали бройки не би трябвало да се продават след изтичането на срока.

Какво получават преводачите

Издателствата предпочитат да сключват възложителски договори, най-често безсрочни. Така правата върху превода остават при тях. Близо 300 преводачи, подписали отвореното писмо, искат тази практика да се промени.

Според Цанова „това не е нормалното регулиране на отношения между издател и преводач“. Причината е, че преводачът е автор по Закона за авторското право. „Той отстъпва авторското си право върху превода на издателя, т.е. нормалният договор, който предлагат коректните издатели, е по чл. 36 – за отстъпване на авторското право за определен срок”, добави Цанкова. Препоръчително е този срок да е 5 години.

Според разпоредби от закона в такъв случай преводачът би имал право на отчисления от продажбите, както и от копирането и заемането на произведението от библиотеки. В България обаче няма предвидени отчисления и това е един от проблемите в отношенията между издателите и преводачите, каза Цанкова.

Преводачите работят за нисък хонорар, получават го еднократно. Към книгата може да има силен читателски интерес заради получена награда, екранизация или просто да е бестселър. Преводачите не получават допълнително пари. Нещо повече: понякога не вземат и хонорара веднага.

“В мои договори с издателства пише: ще ви се плати след като излезе книгата, след като получим субсидията… Това може да е и след 2 години. Аз се опитвам да не подписвам такива, но това го има като текст в договори на много реномирани издателства”, каза Цанкова.

Има случаи издателства да бавят издаването с години. “Човек не може да си предвиди финансите”, добави тя.

Според последната актуализация на Съюза на българските преводачи препоръчителната ставка е 12 лв на страница, като не се отчита инфлацията. Така или иначе издателствата не се съобразяват.

Когато от съюза са пишели отвореното писмо с императивната заявка, че занапред няма да превеждат за под 10 лв. на страница, са се чудили дали да не поискат 12 лв.

“Повечето колеги обаче искаха да са 10 лв., за да не е много голям скокът за издателствата”, каза Цанкова.

Всички издателства, с които Свободна Европа успя да се свърже, отказаха да коментират.

Издателите трудно могат да плащат достатъчно за превод, така че преводачът само от това да живее. И причината отново опира в държавата. В страните от ЕС голям процент от тиража на дадена книга се купува от библиотеките, т.е. издателят е сигурен, че поне една четвърт или една трета от тиража му гарантирано ще бъде купена.

В България, макар да има приет библиотечен стандарт (колко пари трябва да отпуска Министерството на културата, за да купуват библиотеките книги), той не се спазва. И тъй като издателят няма гаранция какво ще стане с книгата, търговският риск се прехвърля надолу по веригата.

“Секунда да изплувам, че в момента съм в Илинойс”

“Само секунда да изплувам, че в момента съм в Америка, в Илинойс. Потопил съм се в книгата, която превеждам – новата книга на Джонатан Франзен “Кръстопътища”.

Това каза по телефона преводачът от английски Владимир Молев, потърсен за коментар по казуса. Той е един от малкото в бранша, които се издържат само от преводи.

До момента има три издадени на български книги на Франзен в превод на Владимир Молев и за първата от тях той печели наградата за превод „Кръстан Дянков“. Новата предстои да излезе през 2023 г. под марката на издателство “Сиела”.

На Молев му е трудно да каже какъв е договорът му със “Сиела”. “Те се опитаха да ми предложат договор по чл. 42, аз възразих и се опитах да обясня защо за мен това е неприемливо. Имахме малко разправии, в крайна сметка казаха, че ще го променят. Но предстои да се видя с тях, така че в момента не работя с подписан договор, а на честна дума”, каза той.

По думите му “преводачите крепят издателите” и ниското заплащане е “порочна практика, която трябва да бъде преустановена”, защото “ги обрича на полугладно съществуване, доколкото все още има останали хора, които се занимават само с превод”.

Владимир Молев печели от хонорар около 650 – 680 лв. на месец (до края на 2022 г. мининалната заплата беше 710 лв. от началото на 2023 г. е 780 лв. – бел.ред.).

Затова преди 2 години той е спрял регистрацията си като самоосигуряващ се, защото реално доходите му са по-ниски от минималния осигурителен праг. Така се спестяват около 200 лв. месечно от осигуровки, но пък се губят надеждите за пенсия.

“Т.е. преводач може да се издържа само с преводи, ако пропусне момента със социалното осигуряване. Тъй като здравното е задължително, там вече си плащаш здравни вноски, само че като безработен”, каза той.

И дори и тези суми, които годишно не са толкова малки спрямо доходите на преводачите, не могат да се приспаднат от данъчното облагане.

Храната е скочила с 50%, но официалната инфлация е 15%. “И тъй като доходите на преводачите стигат само за храна и сметки, затова трябва да гледаме инфлацията в храната”, добави той.

Реално всички са губещи

“Описаните обстоятелства са причина и най-съвестният преводач да е принуден да работи бързо, под стрес и да не може да поддържа качеството, зад което трябва да застане с името си”, пишат в писмото си преводачите.

Добавят, че „последиците са видими за всички“ и това е ниското ниво на превода в голяма част от издаваните у нас книги. Те са убедени, че „четящите хора са забелязали тази тъжна тенденция”.

Тъй като професията преводач не е нормирана и не изисква покриване на специални критерии, току-що завършили студенти, дори гимназисти предлагат услуги за преводи срещу ниско заплащане, което допълнително подбива цената.

Така попадаме на “гвинейско прасе” (буквален превод от англ. израз, който значи „опитно зайче“), “Но рожденият ми ден не е за две седмици” (буквален превод на But my birthday is not for two weeks), “патетичен” (вместо “жалък” от англ. pathetic), “младият лъжлив овчар” (лъжливото овчарче).

“Все по-малко млади хора избират за своя професия художествения превод. Постепенно той се превръща в луксозно хоби и се депрофесионализира”, пишат в писмото си преводачите.

Теодора Цанкова подкрепя това твърдение с примери от собствената си практика. Учи студентите си да четат и пишат внимателно, да правят постоянно справки и т.н. Преводът отнема време и реално за ден могат да се преведат 4 – 6 страници. Когато стигнат до практическата страна на нещата, някои от студентите ѝ изчисляват, че трябва да превеждат по 15 страници на ден, за да се издържат. Това е непосилно, освен ако не претупат превода, и те се отказват от професията.

“Талантливи студенти след като завършат работят в колцентър или в международни фирма. Губи се този талант, който в един добър случай трябва да се развива и след години човекът да стане добър преводач”, каза тя.

“Да, щастливци сме, защото работим „по любов“. Но това, оказва се, не е достатъчно. Любовта и отдадеността на професията губят смисъл, когато нямаш възможност да водиш достойно съществуване”, пишат в писмото си преводачите.

По думите на Владимир Молев проблемът с качеството е на издателите.

“Не би трябвало издателства да пускат книги с ниско качество на преводите, а те го правят с голяма охота”, каза той.

По думите му преводните романи определят знанията, пасивната грамотност, културния хоризонт на българина и ако качеството е лошо, това е в ущърб на цялото общество.

Факт е, че някои издателства започнаха да отпечатват името на преводача върху кориците на книгите като марка за качество на текста.

Реално в България няма критика на превода, каза Молев. По думите му “трябва да се ориентираме по слухове или ако във фейсбук някой напише, че преводът на някоя книга е много добър, трябва да повярваме, че е така”.

Той добавя, че дори и в малкото литературни издания като “Литературен вестник” или портал “Култура” му се е случвало при рецензия, в която се казва, че преводът е “майсторски” или “брилянтен”, да свери с оригинала и да види, че преводът е ужасен.

По думите му проблемът с качеството е при масовата, не високата литература. “Тъй като бройката им и читателската аудитория е много голяма, съответно пагубното им въздействието е по-голямо”, каза той.

Юридическата страна на въпроса

Свободата на договаряне дава възможност за избор, няма задължение по закон кой от двата договора може да сключи преводачът с издателя, каза пред Свободна Европа адвокат Иванка Георгиева, специалист по авторски права и интелектуална собственост.

“Преводачът е по-слабата страна. И доколкото той притежава правата, може да изиска договор, по който да работи”, каза тя. По думите ѝ „за съжаление, по-силният икономически субект налага правилата на пазара“. И добави, че ако това не е законово регламентирано, „винаги по-силният печели“.

В България няма закон, който да урежда дейността на преводачите, каза пред БНР Мариана Хил, председател на управителния съвет на Асоциацията на преводачите. Според нея е необходим такъв закон, който да урежда всички различия в работата на различните видове превод и преводачи.

Навсякъде другаде в ЕС, под една или друга форма, държавата е взела мерки за допълване на доходите на преводачите, за да могат да упражняват професията.

Това могат да са допълващи плащания на роялтис (плащане от една страна на друга, която притежава конкретен актив, за правото на текущото му използване) – с отчисления от заемането в библиотеки. Може да са преференциални условия за пенсионно и здравно осигуряване (като в Германия), отпускане на стипендии от еквивалентите на национален фонд „Култура“ (където отиват приходите от лотариите хазартните игри), пълно освобождаване от данъци (в Ирландия).

Много от тези мерки са залегнали и в Директива 2019/790 на ЕС за авторското право в цифровия единен пазар, чието транспониране се подготвя от Министерството на културата, но не е ясно кои от тях ще останат в окончателните варианти.

Според адв. Георгиева законът за авторското право е достатъчно добре разписан, но законодателството не е на ниво. Проблемът идва още от университетското образование, което “не е адекватно” и “клонящо към нула”.

“Българските съдилища не разбират проблематиката на интелектуалната собственост, те се опитват да я избегнат”, каза тя.

“В сиромахомилството си българинът е успял да изгради една концепция за ниска цена, която дължи за интелектуален продукт. За съжаление това се използва и от българските съдии”, добави тя.

Адвокатът даде за пример оценката на исковете за нарушени авторски права в България в сравнение със САЩ. “Тук е изключително ниска, тя е не 2-3-5-10, а стотици пъти по-ниска, отколкото цената на иска в САЩ. Ако там е 100 хил. долара, тук е 1000 лв.”.

По сумите ѝ “това обезсърчава авторите да си търсят правата“. В същото време „оправомощава ползвателите да нарушават правата“ – защото приходите им са несъразмерно високи в сравнение с евентуалните разноски, които биха понесли от съдебно производство или възнаграждението, което биха дължали”, каза адвокатът.

По думите ѝ „в България интелектуалната собственост е много принизена като признание, оценка, почит“. Това е изключително подценен проблем и той някога трябва да бъде раздвижен.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036