Развързаната публична кесия. Как всички отново заобичаха „голямата държава“

Един нов консенсус все повече доминира западната политика. Той не е особено шумен и натрапчив в сравнение с много от предишните, нито пък е впечатляващо иновативен. Лишен е и от обещанието на обърнатите към бъдещето идеи, защото е съществувал и преди.

Става въпрос за съгласието за „голямата“ и щедра държава. Конструиран след края на Втората световна война, този консенсус трябваше не просто бързо да възстанови разрушените западни общества, но и да намери отговор на причините за авторитарния възход през 30-те години на миналия век.

Трябваше също да създаде алтернатива на екстремната нестабилност и непредвидимост на стопанските сривове, на отсъствието на достатъчно ефективни защитни механизми, на нуждата от предотвратяване на пълна индивидуална безизходица при остри кризи.

Няколко десетилетия западноевропейските общества се занимаваха с тези задачи, а основните партии бяха част от консенсуса около тях. Той се пропука едва към края на 70-те години, главно от ефектите на прекаленото разрастване на държавата и типичните проблеми, свързани с този процес.

Последва неолиберална вълна, а атаките срещу голямата държава станаха рутинни и бяха основа за заместващо съгласие. Завръщането на пазара, на идеите за саморегулация и естествено балансиране на социалните размествания и шокове станаха доминиращи.

Краят на неолибералния консенсус

Пропукването на този неолиберален консенсус се случи в рамките на едно десетилетие. Най-видимата точка на пречупване беше глобалната криза от 2007-2008 г.

При това не толкова заради дълбочината на произведената нестабилност, а заради структурните провали и подкопани претенции за работеща саморегулация, конкретно във финансовата сфера.

Очаквано и в унисон с предходни кризи, правителствата поеха своите антициклични отговорности и осигуриха традиционните буфери, за да преминат обществата през тези сътресения. Но овладяването на глобалната криза не сложи точка на започналите идейни и политически дебати. Напротив, случи се точно обратното.

Върху неолибералния консенсус се изсипаха най-различни критики – някои основателни, други пресилени. Те включват:

• неспособност да реинтегрира пострадалите от икономическата глобализация;
• нарастващо неравенство вътре в самите западни страни;
• тежки дефицити на повечето публични системи в тях;
• отслабване на националната държава до степен на безсилие;
• непрестанно споделяне на суверенитет като основен механизъм за решаване на проблеми.

„Възходът на останалите“ и геоикономическото изместване на изток допълнително удари позициите на няколко десетилетното неолиберално съгласие.

Нещо повече, вече е напълно общоприето, че държавата помага при всякакви кризи универсално, на всички и за дълго, а не на най-пряко засегнатите индивиди и групи. Във времена на непрестанни кризи, това не просто връща голямата държава, а и поставя под съмнение нейната устойчивост.

Дългът като показател

Отвъд идеи и концепции, може би най-показателно изражение на тази фундаментална промяна е дълговата задлъжнялост на държавите. Тук динамиката е фрапираща.

Например, през 2007 г. Франция е имала дългове, представляващи 65% от брутния ѝ вътрешен продукт (БВП). През 2023 г. делът на дълговете е почти 111%.

Във Великобритания за същия период скокът е от 35% на 97% от БВП. В САЩ – от 62% на 122% от БВП. В Италия – от 103% на 133%, в Испания – от 35% на 107%.

В Белгия делът нараства от 87% на 105% от БВП, а в Канада – от 66% на 104%. Разбира се, има и изключения като Германия и Нидерландия.

Отвъд самите данни, очевидно е, че голяма част от тези държави са достигнали праг, отвъд който пазарите ще поставят вето на допълнителното задлъжняване.

Британската министър-председателка за 49 дни – Лиз Тръс, илюстрира точно това. Подобно мислене за непрестанна държавна експанзия има множество дефицити, но сред най-съществените е неговата неизбежна тенденция към самопарализа.

Нивата на задлъжнялост на повечето западни държави са такива, че на практика те имат свит капацитет за управление на следващите мащабни трансформации в областта на отбраната и сигурността, както и при различните преходи, които се случват в момента – дигитален, енергиен, индустриален.

В този смисъл, последната вълна от ентусиазъм по щедрата държава е на практика отказ от политика, отказ от неблагодарната задача да селектираш къде да инвестираш неизбежно ограничените ресурси за реакция. Това рискува да постави много от тези държави в състояние на безсилие през идните години.

Политическите придърпвания

Политическите пътеки на завръщането на голямата държава също заслужават внимание.

Неолибералният консенсус изискваше компромис и присъединяване от левите партии. 90-те години на миналия век бяха изпъстрени с подобни маневри – канцлерът Герхард Шрьодер в Германия, премиерът Тони Блеър във Великобритания и президентът Лионел Жоспен във Франция.

Шрьодер направи пазарните реформи, върху които стъпи периодът на растеж и стабилност на Ангела Меркел. Блеър пък консолидира промените на Маргарет Тачър и ги легитимира за тези части от обществото, които не подкрепяха торите.

Подобни придърпвания се случват от известно време към новия консенсус на голямата държава. Само че този път го правят десните партии. И това е видимо в практическото изчезване на икономическия либерализъм от партийните системи.

Широките дясноцентристки партии приеха критиките към предходните стопански политики, глобализацията, имиграцията, логиката на саморегулация – или поне недържавно доминиране на стопанския и обществен живот, свръхиндивидуализма, отворения подход в общуването между нациите и стопанствата.

Пазарно-либералните елементи в по-радикалните партии от 80-те години почти напълно изчезнаха, а либертарианците на практика изпаднаха от идейния спектър.

По-консервативните партии се обърнаха към идеята за възстановяване на държавата като културен проект и осигуряване на хомогенна културна среда. Електоралният успех на тези маневри окончателно ги убеди в полезността на тази стратегия.

Така постепенно се оказваме в политическа среда, в която доминира надпреварата за укрепване и разширяване на полето на държавното.

Бреме от настоящето вместо грижа за бъдещето

Очевидният нов консенсус в полза на щедрата държава има множество последствия в други посоки, някои от тях често коментирани.

Например, това широко поле на съгласие допринася за превръщането на политическия сблъсък в културна война. Тя е факт не само поради нарасналата значимост на ценностното противопоставяне, но и заради превръщането на либерализма и консерватизма в колективистични разновидности и изчезването на голяма част от терена, върху който партиите се конкурираха.

Сега – стъпили върху идеята за голямата държава, те най-вече се конкурират според амбицията на развързаната публична кесия.

Партиите забравиха грижата за бъдещето и го натовариха с непрестанно увеличаващото се бреме от настоящето. Това състезание превърна съвременната политика в странна гледка, а западът реши да се конкурира с ориенталските автокрации като поне частично заприлича на тях.

Отсега може да се предвиди, че това начинание ще претърпи провал.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036