Той твърди, че снимките на други хора му дават допълнителни очи, които му отварят нови прозорци към света и към него самия. Такива снимки сега могат да се видят в столичната галерия „Синтезис“ – в изложбата „Огледала и прозорци: избрани фотографии от колекцията на Рафаело Казаков“ с куратори Надежда Павлова и Никола Михов.
Въпреки че изложбата не е на самия фотограф Рафаело Казаков, а подборка от богатата му колекция на други фотографи, връзката между неговото творчество и представените в изложбата произведения е органична.
За пръв път се сблъсках с фотографската визия на Рафи през 1992 г. в Ню Йорк. Макар и да се занимавах с фотография, когато видях изображенията от негов тогавашен проект – снимани в черно-бяло цветя, се усетих като шахматист-любител, на когото е предоставена възможността да наблюдава отблизо играта на гросмайстор.
По онова време не съществуваха фотошоп и компютърно редактиране на изображения, така че всичко, което виждах, беше работа на ръцете и визията на Рафи от А до Я – запечатването на мига, проявяването на филма, магиите в лабораторията и играта с химикали и светлина при копирането на снимките. Крайният резултат беше точно това, което на мен почти винаги ми убягваше: всяка сянка, всеки детайл, контраст, експозиция и ракурс си бяха на мястото. Макар и приглушени по тоналност, фотографиите му сияеха в прекрасен баланс на форма и съдържание.
Фотографското ни запознанство постепенно премина в приятелство, което, радвам се да споделя, е все така осмислено както и в първите ни години в борбата за оцеляване в Големия град. Фотографиите, представени в „Огледала и прозорци“, събират под един покрив световно известни и, по думите на Рафи, „радикално неизвестни“ имена, обединени от единствения критерий за творчески успех – катарзисът на съпреживяване, който изображенията пораждат у зрителя.
Рафаело Казаков е роден през 1963 г. в София. В началото на 80-те години изучава самостоятелно теорията и естетиката на фотографията и придобива технически фотографски умения в различни кръжоци.
През 1985 г. печели голямата награда „Златна камера“ на „Биенале на българската фотография“. През 1988 г. завършва английска филология в СУ „Климент Охридски“, след което работи като редактор в списание „Българско фото“ до закриването му през 1991 г.
През 1994 г. се дипломира като магистър по фотография и визуално изкуство в колежа “School of Visual Art” в Ню Йорк. Автор е на 16 самостоятелни изложби в България, САЩ, Дания, Словакия, Норвегия, Шотландия и Канада. Има участия в над 75 колективни изложби из цял свят. Негови творби са в постоянните колекции на Националната художествена галерия – София и музеите “Preus Fotomuseum” – Хортен, Норвегия, “Museum of Fine Arts” – Хюстън, САЩ и “Musee de la Photographie” – Шарлероа, Белгия.
Изложбата, която сега е в „Синтезис“, първоначално е била замислена с друго име: „Пукнатини и рани“. Но след това Казаков е решил, че така „се получава прекалено латино-турски сериал; малко сапунена опера има в това заглавие“.
„В самата колекция наистина могат да се забележат едни повтарящи се полу-абстракции и прорези. Определения като „прорез“, „рана“ или „пукнатина“ са валидни, но са прекалено драматични и поради това ги премахнах от описанията“, разказва Рафи.
Фотографът твърди, че сегашното заглавие „Огледала и прозорци“ е пряко заимствано от известната изложба на Джон Шарковски през 1978 г. в Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк (МоМА). Тази изложба е била поглед към американската фотография от 60-те години на XX в. нататък и е включвала фотографии, разделени в две секции.
„Кураторът защитава тезата, че във фотографията съществува двузначност между тези, които я използват като средство за себеизразяване, и тези, които я възприемат като метод за изследване. Разстоянието между тях не се измерва чрез относителната сила или оригиналност на творбите им, а по схващанията им за това какво е фотографията: огледало, в което се отразява автора, или прозорец, през който човек може да опознае по-добре света?“ – казва Рафаело Казаков.
Любопитна подробност е, че една от фотографиите, включена в споменатата изложбата в МoМА – „Омагьосаната ръка“(1969) на Ралф Гибсън, е показана и в галерия „Синтезис“ като част от представената колекция.
Питах го дали не е странно, че един утвърден фотограф представя в изложба не себе си, а така да се каже „конкуренцията“.
„Думата „утвърден“ ме кара да се усмихвам, Ники“, отговори той. „В България тя означава, че определен брой хора разпознават името ти. В световен мащаб прилагателното предполага, че апартаментът ти и таксите за университет на детето ти са финансирани от продажби на творбите ти. Аз съм „утвърден“ само по домораслата дефиниция…“
Според Рафи събирането на изображения означава да правиш списък на желанията и страховете си: това, което си имал, изгубил, забравил; онова, което едновременно желаеш, и от което те е страх, вече съществува в завършен вид в образите на другите.
„Колекционирането на снимки е естествено свързано със собствената ми работа и амбиции на артист-фотограф“, добавя той. „Така се е формирал характерът ми обаче, че собствените ми фотографии се появяват с лекотата на мъдреци, вадени без упойка. Чуждите идват на крилeтe на безгрижни червеношийки. Колкото и мъка и напрежение да има във фотографиите на другите, те съществуват извън затворa от кожа, в който живея, и затова мога спокойно да общувам с тях“.
Изложбата в „Синтезис“ представя радикално неизвестни автори, както и някои по-утвърдени като Едуард Уестън, Робърт Франк, Елиът Ъруит, Ралф Гибсън, Антанас Суткус.
Има и значими български имена – Гаро Кешишян, Йордан Йорданов-Юри и Станка Цонкова-Уша.
„Това, което свързва всички тези имена, е моят личен поглед – същият, с който правя собствените си снимки“, казва Казаков. Той уточнява, че в случая този поглед е насочен към селекция, а не към създаване.
Той обобщава така процеса на подбор на фотографии от една колекция: „Едно е да трупаш, воден от лични страсти и подбуди, друго е да пресееш, организираш и подредиш тази визия в изложбената зала. Без кураторите Никола Михов и Надежда Павлова тази изложба или нямаше да я има или щеше да бъде много по-слаба“. Благодарен им е не само за техния професионализъм, но и за „ясния им и режещ поглед“ и уважение към снимките и лично към него.
„Сега, когато виждам нещата събрани и подредени – осъзнавам, че нещата не са толкова прости и че огледалата понякога са двойни, а прозорците също отразяват светлината“, казва Рафаело Казаков. Той смята, че във всички фотографии, които е колекционирал, се отразяват неговите очи, а погледът му се връща от тях към него самия.
„Например, аз не знаех, че колекционирам фотографии на хора, застинали в полет във въздуха. Останах учуден колко много такива снимки притежавам. Другото нещо, което забелязах, са полусъстоянията, почти докосванията, разминаванията, напреженията, пропукванията на действителността, тези притърквания на сън и реалност, които ги има много и в моята фотография“, казва той.
Когато гледаш чуждите снимки, в крайна сметка разбираш, че те са в един определен аспект и твои, твърди Рафаело Казаков. „Не можеш да избягаш нито от погледа си, нито от желанията и страстите си. Всичко се връща, рикошира, получава се като в ония прекрасни снимки на американеца Рей Метцкър, където светлината полудява късно следобед и рикошира в градските пространства в стъклата на небостъргачите. И прозорците стават огледала“.
Сравнително нова забележителност Статуята на София е открита на 8 септември 2000 г., което я…
Здравето на очите е от ключово значение за нашето ежедневие и качеството на живот. Освен…
Синулан е популярна хранителна добавка, която подпомага здравето на дихателните пътища и синусите. Продуктът е…