По повод 140 години от сраженията при Шипка, отново много се изписа и каза за героизма на българите. Но да се върнем към едни други времена – времената на присъединяване на България към Османската империя. И насилственото помехамеданчване на част от българите в Източните Родопи. И неминуемо започват приказки за зверствата на турците от този период. Описани в романа „Време разделно“. Затова и директно ще представим на нашия читател откъс от една статия на Даниела Горчева в Медиапул:
[ad id=“225664″]
Българите в романа са описани като страхливци и като стадо овце. Те никога не посмяват да влязат в бой с хората на Караибрахим, не се сражават за вярата си и за достойнството си, защото се страхуват да пролеят кръв и изпускат всички моменти да премерят сили с враговете си. Оставят се да ги изловят като пилци на сватбата на Манол, не се бият, дори когато спахиите отвеждат техните сестри, дъщери, годеници и любими пред очите им. А са пет пъти повече, както нееднократно се подчертава от автора. Всъщност българите са описани или като страхливци или като фанатици.
Силните характери в тази книга са Манол – образ на фанатика-християнин, и Караибрахим – образ на фанатика-мюсюлманин. Това са героите, обрисувани от автора с безспорно възхищение пред силата на характера им. Манол не изпитва терзания, че ходжите щели да се гаврят с малкия му син Мирчо: да се гаврят, той вяра брани. Нищо не му трепва, че Караибрахим ще се гаври с Елица (годеницата на сина му Момчил, за която Манол се жени). Хич не се трогва, че живи ще дерат, ще пекат и ще побиват на кол старците – да ги побиват, Манол вяра брани. Та ето с тази книга показахме лицето на България пред света (цели 33 превода, хвали се дори сайтът на Министерството на външните работи) и именно с тази книга кандидатстваме за Нобелова награда за мир, защитавайки… фанатизма като морална позиция.
[ad id=“263680″]
Не мога да ги разбера и опълченците на “българщината”, тези велики патриоти, които настояват, че сме деца на изнасилени българки и потомци на роби, търпели безропотно цели пет века тежко робство, а не на земеделци със своя земя и кооперации, на занаятчии със свои еснафи, на търговци с кантори и в най-отдалечените градове на голямата империя, на хора, които са имали свои църкви и училища, издавали свои вестници и списания, пращали децата си в чужбина да учат, и на хора, вдигали въстания през всички векове от завладяването на България до освобождението й. Има нещо наистина патологично в тая “патриотическа” нагласа.
И за да се върна на “Време разделно” – ако прочете романа, внимателният читател ще забележи, че най-високо в скалата на човешките ценности стоят не християнските ценности и милостта към ближния, а отмъщението. Око за око, зъб за зъб. Впрочем и тук имаме “манджа с грозде”, забъркана от автора, претендиращ, че описва хем горди българи, хем ревностни християни. От една страна – “гордите българи” избират странно пасивна позиция, отказ от битка, за да не стане “кръвнина”, избор на мъченическата смърт (например, Манол неколкократно отказва – и на Сюлейман ага, и на Севда да го освободят, за да поведе хората в битка. Не, остава в обора на конака, унизително вързан, за да посрещне мъченическата смърт), от друга “ревностните християни” проявяват неразбираема за един истински християнин отмъстителност – преди да го убият, Манол успява да убие по особено мъчителен начин дебелия ходжа. Убийството е предварително планирано, макар и предвидено за Караибрахим. Венецианецът пък започва да се издига в авторовите очи като истински мъж, едва когато взема решение да отмъсти (преди това е обрисуван с презрение като мекушав френски благородник, приел исляма от страх пред мъчителната смърт). За да осъществи убийството на Караибрахим, Венецианецът се съгласява да одере
жив дядо Кральо и го прави хладнокръвно и лаконично. Веднага след одирането на стареца, споделя:
“И като вдигнах глава, видях Елица. Отново можех да й се радвам.”
[ad id=“236993″]
Повтарям, това става буквално след като току-що е одрал дядо Кральо. След това неразбираемо за нормалния човешки ум действие, Венецианецът никога не изпитва ни сянка от терзания или кошмари. Има едно-единствено съжаление: “напразно одрах стареца” и то е казано по повод неосъщественото убийство на Караибрахим. Мирчо пък отрязва главата на брат си Момчил с една-единствена цел – да вкара нож в конака, за да убие Караибрахим. Християнско, наистина.
Изобщо – достойна за превод на 33 езика книга (всичките до един платени от българските данъкоплатци), за да може англичани, холандци, французи и т.н. да си изградят “вярна” представа за българите.
