Руски работи

Днес много хора сравняват грузинско-руската война, започнала през август 2008 на територията на Южна Осетия, с руската намеса във вътрешните работи на Украйна, анексията на Крим и поддръжката на марионетните сепаратистки „народни републики“ в Донбас и Луганск. Сравнението обаче не е напълно коректно. Различията са едва ли не повече от сходствата, дори само поради факта, че руската армия участваше пряко в осетинския конфликт.

Много по-важен прецедент по пътя към анексията на Крим беше указа на тогавашния руски президент Дмитрий Медведев от август 2008 година за признаване на независимостта на Абхазия и Южна Осетия. Без този опит, Кремъл едва ли би се решил да анексира Кримския полуостров. За да разберам важността на тази връзка е достатъчно да си припомним острите дискусии около президентския указ. До последния момент много високопоставени руски чиновници бяха уверени, че Кремъл няма да прибегне до такова радикално решение. Дори след публикуването на указа, много поддръжници на Кремъл писаха, че това е било стратегическа грешка. Но грешка по принуда, предизвикана от липсата на време и под натиска на международната общност. Така било взето решение да се откликне на исканията на „народните маси“, изразени на референдумите в Абхазия и Южна Осетия. Един кремълски „либерал“ дори заяви, че в противен случай „щели да ни откраднат всички плодове на победата“.

Опитът от Южна Осетия

Казано по-просто: ако Кремъл не се страхуваше да изгуби два на практика окупирани региона, не би признал и независимостта на Абхазия и Южна Осетия. Най-главното е, че без това решение, Кремъл не би стигнал до извода, че за подобни действия Запъдът не е готов на строги наказания. Реакциите му се ограничават до „изразяване на сериозна загриженост“ и някакви мъгляви санкции. Войната в Южна Осетия приключи с приемането на „плана Саркози“, към който както изглежда не се отнасяше сериозно дори и неговият автор. Бойните действия бяха прекратени и руските войски се завърнаха на територията на грузинските автономии. В общи линии с това бяха изпълнени договореностите и всичко приключи. Макар че разни международни организации още няколко години напомняха на руските власти, че договореният от посредниците план е останал само на хартия.

Провеждайки референдума в Крим през 2014 година, Кремъл явно първоначално се е колебал при избора на статут. В началото въпросите са формулирани извънредно акуратно. В продължение на няколко дни изглежда така, сякаш Москва няма да отиде по-далеч от възстановяване на автономията в състава на Украйна, или най-много до условна автономия. Но и в Крим на помощ дойде опитът от Абхазия и Южна Осетия. Защо трябва да „скромничим“, след като така и така не можем да очакваме твърд отговор от Запада, възмутено заявиха московските „ястреби“. И Кремъл взе решение да присъедини полуосторва към руска територия. Поддръжниците на умерената политика бяха изтикани на втори план и на тяхно място дойдоха „ястребите“. Те изтеглиха референдума напред и формулираха въпросите пределно еднозначно.

Историята никога не се повтаря

Резултатите от това решение са известни. Но последствията от тях бяха неочаквани за Кремъл. Изхождайки от абхазкия и южноосетинския опит, руското ръководство можеше да разчита на поредния план ала Саркози за мирно решение на териториалния спор, но не и на въвеждане на пълноценни икономически санкции.

Оказва се, че войната в Южна Осетия няма пряка връзка с кримските събития. Ако навремето обаче Русия не беше признала независимостта на двете грузински автономни области, може би и Крим нямаше да съществува в днешния си вид. И нещо много важно от хуманитарна гледна точка: може би нямаше да има хиляди убити и стотици хиляди бежанци в Източна Украйна. Всеки знае, че историята никога не се повтаря. Но историческият опит се превръща в страшна разрушителна сила, ако политиците направят от него погрешни изводи.

Източник – Дойче Веле